Математици пренаписват историята
Човечеството е много по-младо, отколкото се смята сега, твърдят учени, автори на Нова хронология. Всички известни хроники, летописи, в това число и "античните", описват събития от началото на X век. По-ранните събития са покрити с мрак.
Историята, която изучаваме в училище, няма много общо с това, което в действителност се е случило. Това твърдят станалите вече скандално известни руски математици от Московския държавен университет, ръководени от академик Анатолий Фоменко. През последните няколко години те упорито пренаписват историята, базирайки се на собствени математически методи, които позволяват съпоставянето на данните от съществуващите древни документи, в това число и звездни карти. Естествено, опирайки се и на възможностите, които предоставя съвременната компютърна техника.
Привържениците на новата хронология твърдят, че фалшифицирането на историческите факти е продължило с векове. Те обаче не се опитват да възстановят историческите събития в първоначалния им вид - това е прекалено амбициозна задача. На този етап се ограничават само с критично отношение към версиите на официалната история.
Според математиците основният въпрос е какъв е произходът на нашите исторически познания. Защото обикновено това, което сме изучавали, приемаме като истинно описание на реални факти. Но и в днешно време сме свидетели как фактите се изопачават и че скорошни събития са описани различно от това, което си спомняме за тях. Можем ли тогава да бъдем сигурни, че писаното за станали преди векове събития е вярно предадено?
Последните 400 години са документирани сравнително точно, казват авторите на хипотезата. Що се отнася до древността обаче, възниква проблемът за достоверността. Бедата е там, че повечето исторически документи, на които се позоваваме днес, свързани с Античността или Средновековието, не са оригинали, а направени по различно време преписи, често при съмнителни обстоятелства.
Идеята за структуриране на световната история се появява в края на Ренесанса.
Официалната историческа хронология, която днес приемаме, води началото си от италианския теолог и учен Скалигер (1540-1609). Той определя датите на най-важните исторически събития, като Пелопонеската война, Троянската война, основаването на Рим и т.н., но не доказва нито една от тях. Неговите последователи продължили работата му и сега се приема, че хронологията е получила окончателния си вид от Петавиус (1583-1652).
Фундаменталният проблем, с който се сблъскват историците от XVI и XVII век, е да поставят заедно в хронологичен ред всички онези данни от ръкописите, хрониките и другите исторически паметници, за да получат съгласуван сбор от всички исторически събития. Това е изключително сложна задача за онези времена. Още повече, че голяма част от ръкописите не са датирани или използват неизвестна или архаична система на датиране. Много от летописите, написани на различни места по света и на различни езици, разказват всъщност за едни и същи събития.
Скалигер и Петавиус обаче не откриват този факт и ги разполагат по оста на времето едно след друго, което силно удължава хронологията. Така, твърдят математиците, са допуснати огромен брой, при това съществени грешки, и по изкуствен начин цялата история на човечеството е разтегната
Според авторите на Новата хронология историята на Древна Гърция и на Римската империя не издържа критика и не се вмества в никакви рамки. Всички известни днес антични и средновековни документи описват събития, станали в интервала X-XVII век.
При това описанието на епохата X-XIII век се състои от два пласта:
а) истински събития (за тях се знае малко) и
б) дубликати, дошли през периода XIII-XVII век с хронологична грешка примерно от 300 години.
В своите изчисления математиците използват единствено доказателства от първа ръка и не приемат позоваването на писмени паметници, изгорели в Александрийската библиотека, например. Така учените откриват огромни сходства и дори пълни съвпадения в описанията на различни династии, които водят до подозрението, че имаме работа с повторения в конвенционалната версия на историята.
Пример за съвпадение е описанието на династията на Свещената римска империя (X-XIII век) и тази на еврейските царе в Библията (IX-V пр.н.е.). Ние можем да отговорим само на въпроса колко години писмена история са фиксирани в древните документи, казват математиците. Всички известни днес хроники, летописи, в това число и "античните", описват събития от началото на X век от н.е. По-ранните събития са покрити с мрак. От тях до наши дни не е стигнало нищо.
Според тях раждането на Христос вероятно е станало в XI век. Изследването на Торинската плащеница с радиоактивен въглерод-14, което неотдавна показа, че тя датира от 1054 г., напълно се вписва във версията на Фоменко. Така че, най-вероятно не сме в третото хилядолетие, а във второто, ако използваме сега приетото летоброене.
Възниква въпросът доколко Новата хронология е безспорна? Отговорът на математиците е, че гарантират само за точността на статистическите си методи и основаните на тях изводи. Тяхната реконструкция на историята е засега само хипотеза. Според тях глобално предатиране може да бъде дело само на много учени - историци, физици, математици - и е въпрос на бъдещи изследвания.
Тезата за изгубени тайни на човечеството е неиздържана
Питайте историците с какво е обработвал мрамора древният скулптор Фидий, казват математиците. Желязното длето не дава възможност за такава филигранна изработка, необходими са инструменти от закалена стомана. Според специалистите по химия на материалите температурата за подходящото закаляване не може да се получи с дървени въглища. Необходими са каменни въглища. А ако няма закаляване, няма и стомана. Но според официалната хронология каменните въглища са добити за пръв път в Англия през ХI век. Значи с Фидий нещо не е наред. И не само с него...
Официалните историци твърдят, че древните гърци и римляни са познавали само 6 метала, сред които не фигурира цинкът, но император Август е сякъл месингови монети! А цинкът съставлява около 20% от месинга. С други думи, месингът не е могъл да се появи по-рано от ХVII век. Най-малкото, отначало португалците трябвало да донесат от Индонезия рудата, а германецът Йохан Глаубер да получи от нея цинк.
Как Римската империя е покорила Европа, след като конете на кавалерията не са били подковани? Без добре развита металургия римляните не биха могли да направят и крачка. Авторите на Новата хронология пресмятат, позовавайки се на Гибън - най-авторитетния специалист по Древен Рим, че по времето на Антоний през II век в римската армия е имало 30 легиона с по 10 000 души във всеки. Историците са описали точно къде са били разположени: един в Юдея, друг в Сирия и т.н. Но всеки воин е имал нужда от щит, меч, шлем и т.н. Пълното снаряжение е тежало около 10 кг. За да се въоръжи само с по един комплект цялата армия, е било необходимо да се стопят 3000 т метал. За получаването на 50 кг желязо са нужни 25 куб. м дървесина. Изчислете колко гори е трябвало да бъдат изсечени! След всичко това не ви ли учудва как Европа не е останала без дървета? И къде са следите от леярните?
Помислете, казват още те. Най-простите от наша гледна точка битови приспособления са били изобретени от човечеството през VI-ХII век, така твърди официалната история. А кога са поставени основите на фундаменталните науки? Хиляда години по-рано! Оказва се, че да се направят точни математически изчисления е много по-лесно, отколкото да се изобрети хомотът. Аристарх Самоски говори за хелиоцентричната система на света дълго преди Коперник, в III в.пр.н.е., но след това забравили за всичко. 1500 години човечеството е в амнезия!
Ирастосфен изчислил диаметъра на Земята с точност до 100 км. Не е като да направиш хомот! Птолемей измерил разстоянието от Земята до Луната. Според него то било равно на 29,5 диаметъра на Земята. Според съвременниците то е 30,2. Птолемей обаче не е имал нито телескоп, нито други уреди. Но е изчислил! Хвърлил един поглед на небето и го пресметнал!
Авторите на Новата Хронология на Историята
Анатолий Фоменко е член на Руската академия на науките, доктор на физико-математическите науки, професор, завеждащ катедра по диференциална геометрия в Механо-математическия факултет на Московския държавен университет. Той е автор на 180 научни труда, 26 математически монографии и учебници, както и на няколко книги за използването на нови статистико-емпирични методи за анализ на историческата хронология.
Неговият сътрудник Глеб Носовски е кандидат на физико-математическите науки, специалист в областта на теорията на вероятностите, математическата статистика, случайните процеси, оптимизацията, компютърното моделиране. Той е старши научен сътрудник в Механо-математическия факултет на Московския университет в катедрата по диференциална геометрия.
“Новата хронология” на Анатолий Фоменко е най-чудното, най-невероятното откритие на ХХ век. Всъщност то все още е хипотеза. Хипотеза, която се развива и постепенно изтласква традиционната версия на старата история на човечеството, превръщайки я също в хипотеза. Коя от тях ще надделее? Всъщност за мен въпросът е: кога “новата хронология” ще надделее в общественото пространство?
И така, хипотезата на Фоменко. Защо толкова много специалисти са на мнение, че става дума не за откритие, а за заблуждение, съпроводено с мистификация? Прави ли са те да твърдят, че хронологията, като научна област, която обслужва историята и поради това е тясно свързана с нея, е, меко казано, неподходящо поле за изява на математици - пък макар и с блестящо дарование, какъвто е А. Фоменко?
Макар и разпространени, подобни емоционални възгледи нямат основание. Хронологията, т.е. проблемът за изчисляването на датите, и по постановка, и по методи за изследване спада към точните науки и пряко засяга приложната математика. Това са астрономическите изчисления, оценката за точността им, календарните проблеми, дешифрирането на старите надписи въз основа на честотните характеристики на текстовете и т.н.
На времето, през ХVІ-ХVІІ векове, хронологията е била раздел в математиката. После е отишла в ресора на историците, защото се е смятало, че е станала напълно завършена област от историческите знания, която има нужда само от отделни уточнения, не засягащи хронологичната постройка като цяло. Но се оказва, че възприетата хронология на древността съдържа дълбоки противоречия.
Къде може да се търси най-твърда почва за исторически датировки? Отговорът като че ли е ясен - в пресмятането на датите на астрономически явления: хороскопи, затъмнения, звездни каталози. Изследванията на А. Фоменко в тази област очертават фундамента на хипотезата на “новата хронология”: че библейските, античните и средновековните събития, описани в познатата ни версия на световната история и в съответните източници на информация – хроники, надписи, монети, документи – са се случили през последното хилядолетие. С други думи, “историята на света” е заключена приблизително в последните хиляда години. В този интервал са били и “изходът” на евреите от Египет, и построяването на Хеопсовата пирамида, и Троянската война, и цар Симеон, и Александър Велики …
Такава мисъл изглежда шокираща. Съзнанието на нашите съвременници буквално отказва да я приеме. Но идва и друг удар по традиционната картина на далечното минало – от страна на моделирането, компютрите и статистическите методи. А. Фоменко изобретателно прилага техните възможности за изследване на “дубликатната структура” на приетата версия на старата история. Така се разкриват многобройни повторения на едни и същи “сюжети”, “паралелизми” на династии и събития. Оказва се, че повторенията са подчинени на определени математически закономерности, които насочват към теорията за “изместванията” на събитията във времето, т.е. към теорията за неправилни датировки.
Ако наистина А. Фоменко и съмишлениците му са прави и в хронологията (а следователно и в историята) на далечното ни минало има груби грешки, как е могло да бъдат допуснати? Един от типичните механизми, които са довели до създаването на днешната “удължена” и “разтеглена във времето” историческа картина, би могъл да се илюстрира със следния пример.
Да си представим за момент, че вземем три монографии, описващи Балканската война: една българска, една сръбска и една гръцка, и че в тях са изтрити датите. Както читателите биха могли да си представят, разликите между представяните от тях версии на войната ще бъдат значителни. Например в българската версия Одрин ще е бил превзет от българската армия, докато сръбската ще отбележи, че сърбите са пленили главнокомандващия турската армия и с това те са превзели града. В гръцката версия обсадата на Одрин ще е представена като периферно събитие, а основните победи във войната ще е удържала гръцката армия.
Може би трябва още веднъж да повторим: разликите в описанието на Балканската война във версиите на българската, сръбската и гръцката научни школи са наистина големи; “средният интелигент” трудно би могъл да допусне мащабите им. И ако си представим, че след 100 г. някои неутрален американски учен прочете три такива монографии, то в него спонтанно ще възникне твърдо убеждение, че в тях са описани три различни войни. И ако наистина в монографиите – както предположихме в идеализираната конструкция на нашия пример – датите са премахнати (а по същество подобна ситуация – датировки по различни календари – имаме и в старите ръкописи и документи), то той ще се опита да ги разположи във времето една след друга: например първо гръцката версия, после българската, и накрая сръбската.
Така една война може “да се утрои” – разбира се, само на теория – за да възникнат “три войни”.
Но случило ли се е на практика подобно нещо? Наистина ли историята е прекомерно разтеглена във времето? Има ли някаква относително проста и разбираема индикация, че например българската история е изкуствено удължена?
Ще дадем отговор на последния въпрос с компютърно обработени данни от археологически находки.
Били ли са българите диваци и варвари през V-ХІ век?
Хронологията на археологическите данни, дава категоричен положителен отговор на този въпрос. Ред данни от изворите свидетелства за друго: че по времето на цар Симеон и цар Петър България изживява период на подем, на културен и духовен възход, немислими без съответна икономика и търговия. Би трябвало да се учудим, че няма монети от времето на Тервел, който минал сред войниците си и с едната ръка им хвърлял златни монети, а с другата сребърни. Как едни диваци, които не са виждали монети в държавата си, биха могли да знаят какво да правят с тях?
Налице е противоречие на писаното в старите ръкописи и документи с хронологията на археологическите паметници. Би могло да се каже, че изкуственото удължаване на историята е породило “празнини” в хронологичното разпределение на монетите, намерени на територията на България. Празнини, за запълването на които не достига “археологически материал”.
И така, имаме сериозни основания да подозираме, че в хронологията на старата история има грешки. Но как да ги открием? А ако ги открием, ще можем ли да ги поправим?
Тези въпроси маркират основните проблеми, с които се занимава “новата хронология”. Първо, трябва да се докаже ясно и убедително, че в традиционната версия на старата история са допуснати груби хронологични грешки. Второ, трябва да бъдат открити “местата във времето” на тези грешки. И трето, хронологичните грешки трябва да бъдат поправени.
Постепенно се оформя впечатлението, че хронологията на старата история е една интердисциплинарна научна област, в която на съвременния етап на развитие важно място е отредено на математиката. Нови конкретни методи за датиране се очакват от астрономията, физиката, химията, биологията … Трябва да се усъвършенстват и традиционните подходи за датиране, прилагани от историци, филолози, лингвисти.
Досегашните изследвания на проблемите на хронологията разкри тяхната сложност. За цялостно преразглеждане на основите на старата история, съпроводено с критичен преглед на изворите (хроники, документи, надписи, монети и др.), са необходими огромни усилия на армии от специалисти; и много труд, който вероятно ще запълни десетилетия. За момента може да се каже, че в най-задоволително състояние се намира хронологичната критика на старата версия на историята. Има и груби хипотези за възстановяване на общата хронологична картина на миналото, но по тях тепърва предстои много работа.
Може би много от читателите на “Новата хронология” няма да се съгласят с автора й – поне не напълно. И ако кажат, че трябват още доказателства, ще бъдат прави. И ако констатират, че има грешки, също ще имат основание. Всъщност обосновката и подробното описание на “истинската история” изисква още много усилия и изследвания, още стотици и хиляди подобни книги. Доказателства, които предстои да бъдат намерени, грешки, които да бъдат направени и поправени. Но само така - с усилия и преодоляване на заблуждения – се ражда истината, а тя е нашата обща цел.
Изкуствоведа А. М. Жабинский, анализирайки паралелите в стилистиката на произведенията на изкуството от античността и средновековието, разкрил принципа на тяхното проявление и причината за съществуването им.
Не, той не е откривал „паралели”. За това, че в изкуството, науката и литературата на античността и средновековието има такива паралели, се знае отдавна. В учебниците може да се прочете, че през периода 14-17 век, разкопавайки земята, били открити прекрасните статуи от античността, и благодарение на това неумелите средновековни склуптори се научили да ваят така добре, както правели това в древността. Един вид,” възродили античните умения”.
Но този интересен процес протичал без надзора на научната общественост. Чак когато историята се превърнала в самостоятелна наука и се появила сега приетата хронология, историците съобщили на любопитната общественост, своето мнение как е станало това. И се заели с изучаването на тези паралели. А термина „ Възраждане” в съвременното му значение, бил въведен в употреба от Жул Мишле през 1838 година.
Жабински открил, че развитието на изкуствата - майсторството, стила, даже и тематиката- и в античността, и в периода на средновековното им „възраждане”, протичало с еднаква скорост и в една и съща последователност. Или казано по друг начин, италианските скулптори от 14 век „намирали” само лошо направените скулптори от античните майстори. И се учили от тях. А майсторите от 15 век откопавали и се учили от много по-добри майстори от древността. Столетие по-късно най-накрая открили най-добрите антични работи и естествено, започнали да се учат от тях.
Между съседни векове от различни тракове лесно може да се открият сходства в развитието на изкуствата и даже паралелни събития и явления. Тоест, повтарят се не само стилът в произведенията на изкуствата а понякога и героите. Все пак, има една особеност- част от траковете имат регресивен ход. В тези тракове, нашата история сякаш тече назад. Тази ситуация е добре позната на историците и неведнъж е описвана от тях: броя на градовете намалява, населението в тях също се съкращава, грамотността пада. И в историята на изобразителното изкуство, и в историята на литературата ние виждаме едно и също - количеството на произведенията (и майсторството) на трака включващ 1 век преди н.е. до 8 век, стремително пада, става все по-примитивно, движейки се от римския разцвет към пълно изчезване. При това със същата скорост, с която то расте на други тракове. А после почва някакво развитие, повтарящо в подробности онова, което както ни се втълпява, е „било” вече в античността.
Всичко си идва на място, само ако регресивните тракове ”обърнат” своя ход, и тласнат събитията в друга посока. Ето защо, съставената в периода 16-18 век хронология, има „вълнов” характер и така построената структура на вековете има синусоиден вид.
На участъка от 9 до 17 век, който и показва реалната последователност на събитията, достиженията на античността „ се преоткриват” със същата скорост и със същата стилистика, с които античността се е развивала през участъка от 9 в.пр.н.е до 1 в.пр.н.е.
Не само, че според теорията на вероятностите, такова повторение просто не е възможно, ами учените ни казват, че възраждането е започнало едва от 14 век, когато видите ли, средновековните хора „за пръв път откопали” античните произведения на изкуството и литературата.
Как са успели с такава последователност да ги „откопават” от 14 до 17 век?...
А в участъка от 1 в.пр.н.е. до 8 век включително, се оказва, че достиженията на античността се забравят със същата скорост, което е невъзможно. Тоест може да се забравят достиженията, невъзможна е събитийната и стилистическата огледалност на този процес.
И така, доколкото в естествена жива система такива точни обрати не може да съществуват, става ясно, че хронологията, която сега се счита за правилна, е създадена изкуствено. Традиционната, общоприетата сега история е структура, която съществува само в главите на своите адепти. В книгите и статиите на наши колеги се е писало немалко за това, но обикновено „измененията” и „миражите” са се определяли и изчислявали с помощта на писмени източници и астрономически разчети. Заслугата на Жабински е в това, че той показа неестествения вид на традиционната история, опирайки се на материални свидетелства - произведенията на изобразителното изкуство.
Д. Калюжин.
За да отговорим на въпроса, кога е била написана Библията, е необходимо да приемем система за изчисление на годините.
Общоприето е, че в момента живеем в 21-я век от Рождество Христово по Григорианския календар, сменил Юлианския. Всички сме свикнали с мисълта, че леточислението се води без прекъсване ако не от времето на ”древните римляни”, то поне от Рождение Христово, или така наречената Нова Наша Ера.
Малко са тези, които знаят, че съвременното леточисление е въведено от папа Григорий 13 през 1582 година, и заменя Юлианския календар, който традиционно отнасят чак в далечните години на управление на Гай Юлий Цезар.
Както се оказа, основоположници на ”традиционната хронология ”се явяват Йозеф Скалигер 1540-1609 и Дионисий Петавиус 1583-1652, които, според мнението на някои изследователи, ”създавайки я”, ”искренно са се заблудили”, а в действителност целенасочено са я изопачавали!
До същите изводи са стигнали и ”новохронолозите” Носовский и Фоменко, доказвайки, че тези умници са прибавили към хронологията точно хиляда (1000) години, от 1-ви до 10-и век от „нашата” ера.
Интересно е да се отбележи, че Константинополския Патриарх Иеремия Втори Транос, тогава не приел този календар, оставяйки стария (от сътворението на света).
За съжаление, така е тръгнало от древни времена, че всеки нов управляващ, вземайки властта в дадена страна или империя, смятал, че той е ”пъпа на Земята” и се е стремил да задраска миналото, да пренапише историята преди него, да въведе ново летоброене, нова ера, която да започва от Него.
И не е важно, дали това е един човек като Диоклециан, или група от хора като френските революционери, ватиканските кардинали или други религиозни сектанти. Всички те преследвали една цел – Властта!
Ал-Бируни казва за календара: ”Това е само сянка и мрежа, която жреците поставиха, за да уловят обикновенните хора и да ги подчинят. Те направили така, че хората не предприемали нищо, преди да се допитат до тях, и се впускали някаква работа само по тяхно предписание, без да се съветват с никой друг, сякаш те, а не Аллах, са властниците на света”
Средновековните спорове между равини и християни за това, коя религия е по-древна, а така също и стремежа на Ватикана да ”одревни” своята история, и така да узакони приемствеността между италианския Свети престол и Римската империя, Всичко това довело до изопачаване на хронологията, до появата на ”дупки” в историята, до появата на ”мрачно Средновековие”, последвано от епохата на ”Възраждането” и многобройни повторни ”изобретявания на велосипеда” в науката и архитектурата.
По въпросите на хронологията и многото стари и нови календари са посветени немалко научни и псевдонаучни трактати, затова всеки, който се интересува от тази тема, лесно ще намери това което търси.
Затова няма да влизам в подробности, само ще отбележа, че историята , която можем документално достоверно да проследим назад във времето, се простира от наши дни, до края на 15-и, началото на 16-и век. Всичко, което е било по-рано, е покрито с гъста мъгла, а действителните събития и легендите за тях, така са се оплели, че е невъзможно да се определи какво точно, и кога е станало.
Монополното право на Църквата върху информацията и тълкуването на историята и хронологията, съществувало чак до началото на книгопечатането и Реформацията, довело до това, че ние сме се превърнали в хора без род и страна, незнаещи своите истински корени.
Сурогатната история, базирана на библейски легенди, продължава да се преподава в училищата, по нея защитават дисертации, археолози надпреварвайки се, копаят и ”изкопават” потвърждаващи Библията факти, продължават религиозните войни, лее се кръв.
Стария Завет е дошъл до нас в две редакции, “древноеврейска” - състояща се от 39 книги (Танах), и ”древногръцка”- съставена от 50 книги (Септуагинта).
Православните и протестански църкви признават за канонични само книгите от Танаха, а католиците включват в канона всички 50, като латинския превод се казва ”Вулгата”.
Канонизацията на текстовете е продължителен процес, завършил с Тридентския събор (своеобразна комисия по цензурата), продължил цели 8 години, от 1545 до 1563 г., унищожавайки всички апокрифни ръкописи, съгласно ”Индекс на забранените книги”, понякога заедно с техните автори. През 1546 г. Ватикана обявява Вулгата за ”боговдъхновена”, превода на която от древноеврейски на латински (избягвайки ненавистния на католиците гръцки) се приписва на секретаря на един от папите - някой си Иероним, живял според преданието преди 1200!?! години.
Ах, този 16-ти век! Именно него би трябвало да считат за революционен, фундаментален за цялата наша Нова история, начало на Новата Ера, вместо ефимерната ера от Рождество Христово.
Изумителен е факта, че от Септуагинта не се интересувал никой, в частност на Британските острови, чак до 17 век. Текстове, в които Септуагинта да се споменава поне един път, до началото на 17 век не съществуват.
Танах, или Стария Завет, за разлика от Талмуда (Устния Закон), се явява Писан Закон, макар и двата фолклорно-митически сборника продължавали да ги ”пишат” и редактират в протежение на всички Средни векове. Първото каноническо издание на Талмуда станало Виленското издание от 1880 година!!!, осъществено от колектив равини от литовски йешив. А изобщо първата печатна книга на древноеврейски език, излиза през 1734 г. издадена от Кримската Караимска типография.
Заслужава да се спомене и първото печатно издание на Библията на гръцки език, видяло бял свят през 19 век не в Гърция, а в Москва, при съдействието на руския Свещен Синод.
Талмуда в голямата си част е написан на арамейски диалекти, с включени много древноеврейски думи и понятия, и библейски цитати на древноеврейски или от арамейски преводи. В Талмуда се срещат около 2500 думи и цели фрази от класическия гръцки език и още повече гръцки думи от различни близкоизточни диалекти.
Не по-древна е и християнската Библия. Най-старите екземпляри на Стария и Новия Завет написани на пергамент са: Ватиканския, Александрийския и Синайския ръкописи. Всички те също са на гръцки език. Техния произход, както и времето на списване са неизвестни. Ватиканския ръкопис се „появява” във Ватикана през 1475 година, и по-скоро е донесена от Константинопол след неговото завоюване от Османската империя през 1473 г. Останалите се „появяват” на бял свят много по-късно, в края на 19-и век.
В процеса на така наречената ”канонизация” на древните текстове, пазителите на еврейското предание, Римските Папи и православните Патриарси, унищожили стотици, а може би хиляди апокрифи и ”неудобни” древни ръкописи - ереси. (Index libri prohibitorum, 1559). Ересите били изгаряни, понякога заедно със собствениците им или техните последователи - еретици.
След такава жестока цензура, практически не са останали НИКАКВИ писмени първоизточници и летописи, отразяващи алтернативното (апокрофическо) тълкувание на историческите събития (реални и митологически).
Чрез измама и кръв, Църквата завоювала монополното право върху историята на човечеството, и като следствие, получила неограничена власт не само над душите на хората, но и над тленните им тела и имуществото им.
Както е известно, древносемитския език (към който се отнася и древноеврейския), както и арабския (въпреки шрифтовите различия) принадлежат към афразийското езиково семейство и азбуката им се състои само от съгласни букви. Може би, някои не знаят, но древноегипетския йероглифен език също принадлежи към семитската група езици. Още повече, той се явява непосредствен предтеча, както на коптския език (култовия език на египетските християни, престанал да бъде разговорен език през 18-ти век), така и на цялата семитска група езици. Подобно на древноеврейския, йероглифното писмо предава само съгласните. Да четат такива текстове могат по принцип само тези, които са ги писали, или този който владее разговорния език от това време и знае за какво става дума в самия текст.
В противен случай, са възможни няколко варианта, например:
РБ- риба, раб, роба
КЛС- клас, колос
КРВ- кръв, крава
Особени трудности възникват при опита да се прочетат лични имена и топоними, и „ЙХВХ”(погледни по-горе) е потвърждение на това.
А сега нека си спомним, че всички известни на нас древни екземпляри на Библията, без изключение, са написани на гръцки език! Историците твърдят, че най-голямата община от евреи тогава, е живяла на територията на Александрия, където техен всекидневен език, станал гръцкия. Много от тези евреи, въобще не разбирали древноеврейския, и затова се наложило да преведат Закона на гръцки.
А може би, инициатори на превода да са били самите гърци? Сигурно им и е било интересно, какво толкова евреите четат така вглъбено, клатейки се напред-назад, изпадайки в екстаз.
Сега да си представим, че някога си, тези много древни гърци, са превели Танах от древноеврейски на древногръцки. За да бъде един такъв превод буквален, и без загуба на смисъла, е необходимо, преводача да владее изключително добре и двата езика, при това както писмения, така и устния. Аз не изключвам, че се е намерил такъв специалист-преводач, или преводачи, хората по това време са били много по-образовани, отколкото няколко века по-късно. Но защо тогава в гръцките преводи и на двата Завета, на всяка крачка се натъкваме на НЕПРЕВЕДЕНИ думи? Ами защото, тези думи не са могли нито да ги преведат, нито да ги премахнат от текста!
Тези грешки, по-скоро недостатъци на превода, с времето се превърнали в собствени имена и довели до много големи проблеми в последващата история на човечеството. Още повече, тези собствени имена преминали и в редактирания през 19-и век Талмуд, станал каноничен за всички съвременни евреи. Самите те не успели еднозначно да прочетат своите древни сказания, още повече, че езика за всекидневно общуване за преобладаващото мнозинство европейски евреи, станал идиш, тази „кръстоска между булдог и носорог”, т.е. ”салата” от германски и славянски думи с примеси от арамейски език! Съвременния иврит е абсолютно изкуствен език, различен от древноеврейския, и е бил създаден на базата на арабски диалекти в края на 19-и век.
И тогава се наложило на масоретите (Пазителите на Преданието), да сравнят своите текстове с тези от гръцките библии. И тук идва още един проблем - лингвинистичните особености на гръцкия език, който няма шиптящи звукове, и вие получавате вместо Йешуа - Иисус, вместо Йершалаим - Йеросалим и т.н.
Пробвайте сами, с помощта на каквато искате програма за машинен превод, да преведете сложно съставно изречение, съдържащо съществителни собствени имена от руски на английски и получения текст преведете отново на руски - резултатът със сигурност ще ви разсмее! А ако този текст го преведем последователно през още 2-3 езика? Ще се получи „развален телефон”.
Критиката съм официалната хронология не е от днес, и като доказателство ще ви представя няколко нови "пациента" и "луди", усъмнили се в истиността и правилността на познатата ни хронология.
Критика на хронологията и историографията в миналото - четири класѝка
Практически във всяка епоха наред с плуващите по течението историографи несъмняващи се или нерешаващи се да се съмняват в правилността на зададените хронологични жалони, са съществували и независими умове, които не са се страхували от неприемане на историческата наука и стоящите зад нея интереси. Благодарение на това, че тези смели хора и независими изследователи не се страхували да разкриват противоречията в хронологичният "гръбнак" на историята, официалната наука не е успяла да скрие тези факти от обществеността. За някои от тези хора ще разкажем в тази част на статията.
Четирите имена, за които ще стане дума, са само видимата част от айсберга. Много честни историци са подлагали на критика състоянието на историческите извори, но не са посмявали да престъпят границата на лоялността към собствената наука и към корпоративно оргарнизираната маса на събратята по професия. Оставяйки в сянка, те допринесли за това, количеството на критиците на официалната история, да премине в качество.
Исак Нютон
Фактът, че великият физик е бил и знаменит хронолог е познат на читателите на Фоменко и Носовский. Във всяка една своя книга те подчертават обстоятелството, че И. Нютон настоява драстично да се намали времевото историческо пространство. Същата теза застъпва и Уве Топер в статията си" Исак Нютон съкращава гръцката история с 300 години".
Фактът, че великият физик е бил и знаменит хронолог е познат на читателите на Фоменко и Носовский. Във всяка една своя книга те подчертават обстоятелството, че И. Нютон настоява драстично да се намали времевото историческо пространство. Същата теза застъпва и Уве Топер в статията си" Исак Нютон съкращава гръцката история с 300 години".
Да предположим, че Скалигер добросъвестно е изследвал избраните от него исторически източници (друг е въпроса, че част от тези източници по всяка вероятност е съчинена от тях!). От друга страна, нямаме никакво основание да смятаме, че Нютон не е бил в състояние да извърши правилно своите хронологични разчети, използвайки за тази цел и свои източници. След тези две предположения, ние можем да твърдим, че И. Нютон дава (ако не логически, то убедително емпирично) доказателство за следните две теореми:
1. Системата на историческите източници е вътрешно противоречива, от една нейна част може да направим изводи, които противоречат на друга нейна съставна част.
Следователно:
2.Хронологията, използвана от познатата ни историчска наука е невярна. Още повече, съвкупността от всички исторически източници не води еднозначно до логически издържана по смисъл хронология.
Следствие: историята е нехронологизируема.
Ще спомена още една заслуга на И. Нютон. Той е първият, който прилага статистически методи, като начин на проверка на достоверността на историческите материали и източници.
Жан Ардуен
Съвременник на Нютон, Жан Ардуен (Jean Hardouin, 1646-1729) е бил един от най-образованите хора на своето време. Член на ордена на йезуитите, директор на френската кралска библиотека (от 1683 г.), професор по теология, с впечатляваща ерудиция, автор на множество трудове по филология, теология, история, нумизматика, хронология и философия на историята.
Неговата най-известна работа е събирането на всички църковни актове от 1 в. от н.е, свързани с провеждането на вселенските събори.
Когато след 28 години работа и издания през 1684 г., 1685 г. и 1693 г. този труд бива завършен (1715г. 11 тома.) в течение на 10 години е бил забранен от църквата, която била обезпокоена от станалата известна критика на източниците вследствие изводите до които дошъл Ж. Ардуен в хода на работата си.
Чак след като Ж. Ардуен под натиска на йезуитския орден се отказва от възгледите си като противоречащи на църковния канон (това отричане се възприело от всички съвременници на Ж.Ардуен като формалност), църквата позволила ползването на трудовете му.
От 1690 J. Garduen твърди, че много от произведенията на древните автори са написани стотици години по-късно от приписваните на тези автори години на дейност. С други думи, той класифицирал споменатите произведения като фалшиви.
В последващите години, той усилил критиката си към източниците и стигнал до извода, че практически всички антични произведения са написани не по-рано от 13 век. Изключение направил само за произведенията на Цицерон, сатирите на Хораций, "Георгики" на Вергилий и "Естествена история" от Плиний Старши. Между другото, именно на тези автори посветил и част от своите изследвания и коментари, и не е изключено именно поради тази причина да му е било трудно да види и в тях нередностите открити и при другите автори.
Ж. Ардуен твърдял, че Иисус Христос и неговите апостоли, ако въобще са съществували, е трябвало да изнасят проповедите си на латински език. Той бил уверен, че гръцките преводи на Стария и Новия завет са били направени много по-късно, отколкото твърди църквата. В числото на подложените на фалшификация класици на християнството той прибавил и свети Августин, чиито произведения считал за фалшиви. Към всички тези фалшификати, той причислил почти всички "древни" монети, "старинни" произведения на изкуството, "старинни" надписи изсечени в камъните, и което е най-важното - всички документи на вселенските събори, които уж предхождали Тридентският събор (1545-63г.).
Разбира се, изказванията на Ж. Ардуен били подложени на критика, но дори и най-яростните му противници признавали, че при това високо ниво на знание и неоспорим авторитет в научния свят с който се ползвал Ж. Ардуен, на него не му е било необходимо да търси допълнителна известност на хлъзгавият терен на критиканството или да дразни излишно църквата и науката с измислени разобличения. Само дълбока убеденост в правотата на хронологическата и историографската критика е била в състояние да докара Ж. Ардуен до състояние на конфронтация с официалната наука и теология.
Любопитно е реакцията на Ж. Ардуен по отношение на твърдението на Нютон за съкращаване на хронологията. Той призовал Нютон да престане да говори за несъществуващи на практика "древни" времена! Изгарянето на Троя и падането на Йерусалим Ж. Ардуен считал за едно и също събитие, което се покрива с теорията на Фоменко и Носовский за идентичността на Троя, Йерусалим и Константинопол.
Повечето от произведенията на Ж. Ардуен, включително и тези, публикувани посмъртно, са били забранени от църквата през 1739-42 г. и са включени в индекса на забранени книги. След смъртта му, болшинството разобличени от него "старинни" източници били постепенно "реабилитирани" и понастоящем влизат във фонда на историческите източници и произведения, възприемани напълно сериозно от съвременната историческа наука!
Робърт Балдауф
Ако И. Нютон и Ж. Ардуен били световноизвестни учени, то за швейцарският филолог Робърт Балдауф е известно само че, в края на 19 и началото на 20 век той издал два (първи и четвърти) от планираните четири тома под общото наименование "История и критика". Именно тези два тома представляват интерес за критиците на съществуващата хронология и история, защото в тях Р. Балдауф независимо от Ардуен и използвайки друг метод (на сравнителния филологичен анализ) практически стига до същите изводи, до които стига и великия йезуитски учен.
Изследвайки архивите на знаменития швейцарски манастир в Сен Гален, един от главните центрове на католицизма на своето време, Р. Балдауф най-напред открил следи от разбойническият набег на знаменития италиански хуманист (и фалшификатор на "антични" ръкописи) Поджо Брачолини (1380–1459) и приятели (служители на римската курия), които при пребиваването си в манастира похитили от библиотеката старинни ръкописи и множество книги. Напълно е възможно споменатите старинни книги да са били написани немного преди набега на италианските ловци на антики, но така или иначе, те послужили на Поджо и поддръжниците му, като образци за фалшифицирането на нови и нови "антични" произведения.
В хода на своята работа, изследвайки ръкописи считани, като по-стари от средновековните, Р. Балдауф открил че между тях има произведения, написани значително по-късно, от считаното до сега. В "историческите" книги на Стария Завет, Р. Балдауф забелязал много силни паралели с рицарските романи от средновековието и "Илиада"-та на Омир, което го накарало да признае, че Библията и "Илиада" са написани през късното Средновековие.
Някои от средновековните ръкописи, приписвани на различни автори, притежавали толкова поразителни сходства в изобразителните средства, че Р. Балдауф стигнал до извода, че са писани от един и същи автор, макар да се смятало, че между написването на двете произведения лежат цели два века.
Ако статията е разбудила интереса Ви, може да продължите на:
НОВАТА ХРОНОЛОГИЯ НА ИСТОРИЯТА
Ако статията е разбудила интереса Ви, може да продължите на:
НОВАТА ХРОНОЛОГИЯ НА ИСТОРИЯТА
където съм описал още много интересни исторически загадки и несъответствия.
А за Брачолини съм поместил специална тема:
ПИСМЕНАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНА ГОЛЯМА ЛЪЖА
А за Брачолини съм поместил специална тема:
ПИСМЕНАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНА ГОЛЯМА ЛЪЖА
И накрая, може да почерпите от огромния писмен, видео и картинков материал по темата:
https://cloud.mail.ru/public/EDRJ/ATyFKT5oU
За да проникнем в мистерията, трябва да върнем историческата лента с 14 столетия до ювиги хан Кубрат и Велика България. Кубратовият син Аспарух преминал Дунава и основал българска държава със столица Плиска, наследници на която сме ние. Волжките българи пък са наследници на друг сноп от разпръсналото се Кубратово племе. Кубер пристига на Балканите и се заселва в днешна Македония, Алцек с народа си стига до Апенините, Батбай (Бат Боян) си остава на място като васал на хазарите. (Изчезналото митично племе хазари според някои летописи е родствено на българите - Болгар и Хазар са двамата синове на Тангра.) Прабългарите около Итил (Волга) образуват нова държава със столица град Болгар, начело на която е братът на Аспарух Котраг, а в нея са включени племената булгар, баранджар, сувари, есенгел, берсула (сребърните българи). През следващото столетие също волжките българи попадат под владичеството на хазарите. Тогава българските ханове, подобно на Борис I, са изправени пред избор коя религия да изберат - хазарския юдаизъм или исляма от Багдадския халифат. Тези събития са обилно описани в пътеписа на Ахмед ибн Фадлан. Арабският теолог е силно респектиран от българското племе, той вижда в Болгар богата държава с някои особени обичаи, като този да се разчекват прелюбодейците, крадците и другите престъпници. Убийците пък ги затварят в дървени ковчези и ги оставят да умрат от глад. За най-талантливите и изявени волжки българи също е намерено оригинално приложение. "Ако те видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: "Този има право да служи на Тангра." И така - вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне", пише Ибн Фадлан, който през 922 г. обръща хан Алмуш от рода Дуло (Джафар) и народа му във вярата на Мохаммад. Волжките българи така и не приемат ортодоксалния ислям - жените им не се забулват с фереджета - напротив, участват наравно с мъжете в лова и войните. Една любопитна история разказват руските летописци за това как двете български разклонения се състезават за духовно влияние над русите. През 986 г. пратениците на християнската Дунавска България и тези на ислямската Волжка България се срещат с Великия княз Владимир, който се чуди в коя религия да посвети себе си и руския народ. Двете делегации поотделно му обясняват каноните на своите религии. Мюсюлманите разкриват, че Аллах не поощрява алкохолното опиянение, но за сметка на това пък разрешава на всеки мъж да притежава до 70 жени.
Арабският пътешественик Ал-Мухтали, посетил великолепната столица на волжките българи през 982 г., пише с уважение: "От Болгар излизат 20 000 конници. С всяка войска, колкото и голяма да е тя, те се сражават и я побеждават." Болгар е била една от духовните столици на региона - там е имало голямо медресе, а българи са сред най-известните средновековни учени по химия, фармация, астрономия и история - Ахмед Булгари, Якуб ибн Нигман, Абу-г-Гала Хамид иб Идрисе ал Булгари, Хасан Булгари и др. 
През 1862 г. е основано движението "Фиркаи Наджия" или Движение на мюсюлманските волжки българи. Негов лидер е духовникът Багаутдин Хамзин-Ваисов. Той се обявява срещу политическата власт на Москва и официалното мюфтийство и се бори за независима българска държава. Използваната от него тактика е широко разпространеното днес гражданско неподчинение. Ваисовците са искали да наложат истинския чист ислям, който по техните думи ще изгради на земята Царството на Истината и Справедливостта. Ваисов основава в Казан Мюсюлманска академия, първото народно висше училище за българи в Поволжието. Те въвели дори собствени паспорти, в които срещу националност пишело "ал-булгари". След кървавото потушаване на въстанието оцелелият 6-годишен син на Ваисов - Гайнан, оглавява съпротивата. Ваисов-младши, когото народът нарича Сардар (Водач), е в известен смисъл нихилист, който не признава нито държавната, нито духовната, нито каквато и да било власт. Към руския самодържец Николай II той се обърнал с думите: "Господаря ний зачитаме и се молим за него, но неговата държава не ни е нужна." Революцията в Русия от 1905 г. разгаря нови утопии у Сардаря. Той се обявява за"ислямски социализъм". И призовава сънародниците си: "Братя, стоически и мъжествено провеждайте социалните реформи и основавайте съветска власт. Ако вие, братя, тръгнете против социализма, то заедно с това ще тръгнете и срещу Аллах." По време на Февруарската революция Ваисов се присъединява към болшевиките, а основаната от него българска Зелена гвардия установява съветската власт заедно с червеноармейците. След революцията болшевиките смазват Ваисовското движение и разпускат Идел-Уралските щати, на които днешните волжки българи гледат като на възстановената за кратко своя демократична държава. Първият избран президент на волжките българи е депутатът от Думата и възпитаник на парижката Сорбона Садри Максуди. През април 1918 г. съветската власт подгонва Максуди и той емигрира в Париж. По-късно става един от най-близките съратници на Кемал Ататюрк и дълги години е депутат в турския Меджлис. 
Сталин провежда още по-жестоки репресии срещу българските патриоти, хиляди загиват в затворите и лагерите на социалистическата империя. Българите са принудени да се запишат задължително или като татари, или като башкири. Политиката на татаризация е дала своите плодове, днес някои се считат за русифицирани татари, а близо 80% имат съмнения към кой етнос принадлежат. От 13 години насам Българският национален конгрес води политическа битка за правото на народа да се нарече български. Лидерът на БНК Халил дори е поискал от съда да обяви за невалиден декрета на Ленин от 1920 г. за основаването на Татарстан и да се провъзгласи републиката под името Волжка България. Насилствената татаризация на българите в Поволжието по своите черти много напомня на насилствената македонизация на българския етнос в Скопие. Днес според данните на БНК българи в Татарстан са близо две трети от 2.5-милионното население на държавата.
Гусман Хилил е роден през 1950 г. в град Казан. Завършва казанския авиационен техникум със специалност радиотехник и до 1978 г. работи като изпитател на радиоапаратура в Завода за хеликоптери. Завършва история в местния университет. До 1997 г. работи в Министерството на вътрешните работи на Руската федерация. Три пъти е избиран за президент на БНК.
