КОЛКО СА ТЪПИ АМЕРИКАНЦИТЕ !

Пътни бележки от САЩ

   Тези пътни бележки бяха написани по време на повече от двегодишното пребиваване на няколко граждани на Украйна в САЩ. Времето в чужбина тече бавно и авторът се развличаше, описвайки смешните и интересните случки от своя живот в Америка. Трябва от рано да поясня, че в текста са  изложени личните наблюдения  на автора.

Съдържание:

1.     Най-здравата  нация в света

   1.1    Обезмаслената ябълка

   1.2    Как ми извадиха зъба безплатно

   1.3    Защо никога не искам да боледувам  в Америка

2.     Кратка екскурзия из реалния живот в САЩ

2.1    Защо негрите не обичат  да ги наричат негри

2.2    Когато спасителите гонят не акулите, а бедните туристи от Източна Европа

2.3    Американските дискотеки

2.4    Чичо Томовата колиба

2.5    Доносниците и системата за  следене в САЩ

2.6    Нацията на потреблението

2.7    Виртуалната любов и загадъчната руска душа

2.8    Свободата ни среща радостно на входа ...ако дочакаме реда си

2.9    Пътешествия из Америка

2.10  Малко за образованието

2.11  Развлечението на студентите от  престижните вузове в САЩ

2.12  Малките дреболии

2.13  Как вертикалните четири километра  се отличават от хоризонталните

2.14  Транспорт и боклуци

2.15  Какво все пак ми харесва в САЩ

3.         Техниката и младежта       

3.1   Как си купих автомобил

3.2   100 метра чистачки

3.3   36 км до близкия Макдоналдс

3.4   Напразно

3.5   Монголският Уиндоус

3.6   Защо не се препоръчва на начинаещите терористи да ползват CD-ROM

3.7   Как си купих втория компютър

   И преди да започнете за четете самите бележки малка добавка:

1.      Авторът не работеше в САЩ като строител или програмист.

2.      Авторът получаваше нормална заплата и живееше в приличен район.

3.      Авторът е защитил две дипломи за магистър в областта на  икономиката и правото.

4.      Авторът не си е поставял за цел да клевети или очерня Америка, просто е  описвал своите наблюдения за живота в тази страна.

5.      В бележките е изложено само това, което авторът лично е видял или преживял. Ако във вашият град или щат всичко е по-различно – извадили сте голям късмет.

6.      Огромна молба към новите американци, т.е. господа емигрантите - не приемайте твърде лично написаното.

ИСТОРИЯ №1.1 Обезмаслените ябълки

   За начало ще ви разкажа за най-здравата нация в света. Е ... за това, че толкова много дебели хора няма ни в една друга страна вие навярно вече сте чували. Ще се опитам да анализирам защо става така.

   Понякога ми се струва, че американците изпревариха бившият СССР в областта на пропагандата. Честна дума! Което и американско списание да отвориш - навсякъде пишат за това как нацията се бори за здравословен начин на живот. Отвърнеш поглед от списанието – гледаш около тебе масово затлъстяване.

   За това пък лозунги много! Америка се бори за здравословен начин на живот! Америка не пуши. Америка не пие. Америка се занимава със спорт. Скоро навярно ще се  появи и  лозунг - Америка не се чука! Ей богу! Сега подред.  Да започнем с борбата с алкохолизма.

   В рамките на  борбата с алкохолизма в САЩ не продават алкохол на ДЕЦА до 21 г! Не продават, защото е много трудно да се контролира. Искат ти удостоверение  навсякъде: в ресторанти, кафенета, магазини, барове. Затова не продават даже  бира и Маргарита с 2% алкохол. Другари, а вие виждали ли сте  някога американско ДЕТЕ на 21 год.? Това е богатир - това не е дете. Те вече на 15 години всички са бабуини. И ето на такова “дете”, което повече прилича на шкаф не искат да продават бира примерно. Децата не се разстройват много - малките пушат марихуана, гълтат ЛСД, устройват си групов секс и се заразяват един друг със СПИН. НО НЕ ПИЯТ! Боже опази! Та те са още деца! Децата на най-здравата нация в света! И ето, на 21  те за първи път в живота си пробват да пият! У нас, в Русия на 21 вече се чудят как да откажат пиенето, а те чак сега започват своята кариера. А още - в САЩ не пускат деца до 21 години на дискотека. Глупости! Аз на 20 престанах да ходя на дискотека, защото вече порастнах и ми беше скучно там. Аз това въобще не мога да го проумея. Стига толкова. За техните дискотеки ще разкажа по-късно.

   Веднъж наблюдавах потресаваща картина: на Деня на Независимостта се беше събрала огромна тълпа младежи пред Белия дом – да наблюдават зарята. Около тях обикаляха полицаи и изземваха от някои от децата кутийки с бира! Децата не се разстройваха кой знае колко и изваждаха цигари с марихуана и таблетки с екстази, полицаите виждаха това и въобще не реагираха: законът е, че не трябва да се пие, а закон, че не може да се пушат наркотици няма. Полицаите са щастливи - никой  не нарушава закона и нацията се бори за здраве.

   Затова пък като навършат 21 те отвиват напълно макарата. Америка не пие! Лъжи! И още как пие само, че пие изключително боклуци! Американска бира пробвали ли сте? Не? Провървяло ви е! Текила да сте пили? Нищо подобно - аз все пак пих, както се полага. Със сол и лимон. Все едно - не струва. Бррр. Няма място за сравнение с европейското или дори с руското. Още нещо ме озадачава. Колко леко изпадат в състояние на  алкохолно опиянение. Три бутилки бира и край. Аут. Отплуват. Спирка - паркета. Вярно, паркет у тях слагат само в коридорите, а в стаите - основно кавролин, явно за да им е по-меко като падат по лице върху пода.

   Плавно да преминем към борбата с тютюнопушенето. Да, признавам, повечето американци не пушат! Само не трябва да си мислите, че са станали изведнъж толкова съзнателни. Съгласно новите закони не  може да се пуши на обществени места! Въобще никъде на закрито в  помещения. Просто в  помещенията място за пушене няма. Стърчи едно 25 етажно здание, а в него ни едно място за пушене. А ти работиш на 21 етаж. За да изпушиш една цигара трябва да излезеш на улицата, минавайки пеш през цялото здание. И аз бих ги отказал. Юнаци! Накажете пушачите, така им се пада! Ура! Мислите че на амеранците сега са им по-здрави дробовете? Ами, не! Според статистиката (списание Таймс за януари 2001), заболяванията на белите дробове са станали  повече! Защо, ще попитате вие? Всичко е много просто: всички американци прекарват своя живот под климатиците – вкъщи, в колата, на работата, в магазина и отново вкъщи – сега вместо да вдишват тютюн, вдишват фреон. В повечето здания прозорците просто не се отварят. Те просто не са приспособени да се отварят, пък и защо ли, нали целогодишно работи климатикът. Веднъж разговарях с един американец и започнахме де спорим за вредата и ползата от пушенето. На моето по принцип спорно твърдение, че цигарите намаляват стреса и успокояват нервите, той с думите: “Това е  по-добро от цигарите” - извади от вътрешния си джоб опаковка таблетки Прозак. За който не знае, това е много силен антидепресант, който както се оказа после, американците гълтат в промишлени количества. Честно. Сам не вярвах, докато в интернет не се сблъсках със статия в която пишеше, че 67% от американците ежедневно употребяват антидепресанти. Ей, богу, по-добре да пуша.

   Съвсем забравих - здравият американски народ редовно спортува! Бягат по тротоарите! Да, няколко пъти лично виждах хора да спортуват - бягат денем под палещите лъчи на слънцето, по главната улица, вдишвайки с пълни гърди смога и прахоляка и заобикаляйки паркираните коли и кошчетата за боклук. Юнаци! И въпреки това ми се струва, че ние водим по-активен начин на живот. Цялото си време повечето от американците прекарват в автомобилите си. Повечето хора не тичат по улиците или парковете. Тук всеки се вози на автомобил или мотоциклет. За американеца задачата да измине пешком повече от километър е фантастична сама по себе си! И аз ги разбирам. От вкъщи до най-близкият супермаркет са около три километра. Пешком до там не може да отидеш, трябва да се пресича и автомагистралата. Обществен транспорт като такъв почти няма. Затова и руската фраза: “Отиди за хляб, тъкмо ще подишаш и чист въздух” в американските условия не работи. Качваш се в колата и тръгваш. Честна дума. Улицата на която живеех в течение на година, нито веднъж не я изминах пеш от началото до края. Затова американецът,  който спортува  събота и неделя разбира се е едва ли не герой. Но все ми се струва, че един мой познат от Киев, който всеки ден ходи половин час до станцията на метрото, а после още 20 минути от метрото до работата си  все пак  е по-здрав от един американец.

    И накрая най-главното - прехвалената американска храна. Аз веднъж помолих познат американец да ми каже някое тяхно национално ястие от американската кухня. Без да се замисли той ми каза: пица! Аз му възразих, че пицата от край време е италиански продукт. Замисляйки се той се съгласи и каза, че “френч фрайс”е точно американското блюдо. Който не знае, това е  картоф фри или по друг начин казано, тънко нарязан картоф, изпържен във фритюрник. Казах му започвайки да се сърдя, че  то даже самото  название “ФРЕНЧ” показва че и то не е американско, а френско. По нататък минахме към напитките: уиски, джин, текила и Маргарита – оказа се, че Америка няма никакво отношение и към тези неща.  Моят събеседник беше поразен. За него беше новост, че американска кухня сама по себе си не съществува. Вече снизходително му подсказвам, че единственото блюдо което действително принадлежи на Америка е май само БИГ МАК! Не знам защо от  това на моя  събеседник му стана, по негово признание, още по-неудобно.

    Според мене всички беди на американците за заложени в тяхната храна. Не вярвате ли? Купуваме три продукта за домашна експертиза. Случайно взимаме ябълка, пържола и картоф. Отхапваме ябълката. Голяма. Красива Сочна. Червена. Невкусна. По-скоро безвкусна. Слагаме ябълката за 5 минути под гореща вода. Ясно - цялата ябълка е покрита със слой восък. Взимаме гъбата и препарата за измиване на чинии и няколко минути трием. Слоят восък си е все още на мястото. Да,  правилно  се досетихте - всички плодове в САЩ се покриват със специални консервиращи съставки. Преминаваме към следващият експонат. Отваряме опаковката с пържола и печем. Вкусно, но месото защо ли сладни. Четем отдолу на опаковката. С малки букви пише: месо с хормони. Ясно. Чистим картофа, голям такъв почти без кожица, изпържваме го. Изваждаме си по бира.  Да, пивко е. Но вкус пак няма. Солим, слагаме пипер, сменяме вида на бирата - картофът е все като сапун. Четем пак на опаковката. Нов, подобрен и генетически изменен сорт картофи. Ясно. Зиме не измръзва, колорадският бръмбар като яде от него  умира, но ние го ядем и сме все още живи.

   А вие какво искате? Тези ябълки ги внасят от Перу и за да ги превозят благополучно трябва да ги консервират. В магазина за “екологична храна” Де Люк същата такава ябълка, същият сорт, струва  3-4 пъти по-скъпо. А това е защото е без този същият восък. С месото е още по-просто - взимаме едно теленце и всеки ден му даваме хормони за растеж. След половин година то пораства три пъти по голямо от нормалните си събратя. Икономически изгодно! А това, че такова месо не се усвоява от човешкият организъм, а направо се отлага в тялото като тлъстина, това вече никой не го вълнува.

   Добре, това все още нищо не е. Пилетата – това е истинската отрова. Навярно сте чули че Украйна въведе забрана за внос на “бутчетата на  Буш” от САЩ. Какъв шум беше, каква хвалба. Отмъстихме си на  янките! А четохте ли  заключенията на нашите и европейските експерти? Ще ви кажа  основното. Всички пиленца от първият до последният си ден от своя недълъг пилешки живот поглъщат антибиотици за да не умрат преждевременно от някоя болест. Какво е тук лошото ще кажете вие? Работата е в това че, употребявайки пилешко месо ежедневно вие също така поглъщате и антибиотиците, които се съдържат в него. След  известно време у вас се изработва  имунитет към  антибиотиците. След което, пфу-пфу-пфу, се разболявате и започват да ви дават антибиотици, а те пък защо ли не ви действат. Мрачно, а? А това го признават и американските медици.

   Американците - нацията на потреблението. Влезте в който и да е супермаркет. Гледате върви малка дебелана и тика пред себе си една голяяяяма количка с продукти, които лично на мене биха ми стигнали за около месец. Донякъде ги разбирам. Всичко е така красиво и в такива ярки опаковки. По телевизията - реклами на всеки 15 минути. Разбирам ги ... и ги съжалявам. А лично мене най-много ме дразнят надписите на стоките: “БЕЗ МАЗНИНИ”. Тези надписи са на всичко: на сметаната (какво е все пак истинската сметана без мазнина), хляб, маргарин - навсякъде. Господи, ако всичко при вас е без мазнини защо сте такива дебели? Аз сам не забелязах кога за половин година наддадох 8 кг. Тук даже има такава поговорка: идвайки  в САЩ пълнееш от въздуха. Но най-силен шок изпитах, когато видях  надпис Low Fat на мрежичка с ябълки. Е, не може да има плодове с мазнини, просто  природата така е направила, че не може.

   Аз известно време снимах по улиците представители на най-здравата нация в света, които тежаха според мене над 150 кг, за да може после да ми повярват като се прибера в Киев. Веднъж едва не ми счупиха очилата като ме забелязаха че ги снимам. И вече се отказах – страх ме е, че наистина ще ми ги счупят. Просто знам истината за най-здравата нация на света, но си я пазя за себе си. Е ... вече ви я казах и на вас.

История №1.2 Как  ми извадиха зъба безплатно

   Преди да отида в Америка съвсем съзнателно си излекувах всичките зъби при нашите родни зъболекари в Киевската стоматологична поликлиника. Не ми помогна. На третия месец от моето пребиваване в САЩ почувствах, че на толкова добре поставената ми от украинските стоматолози пломба не и бе дадено да преживее. Отначало в мен все още се таеше надеждата, че ще мога да устискам, докато се прибера обратно в Киев и там да ми оправят пак зъба. Не дочаках. В същото време  имах евтина зъбна застраховка (тук има отделни застраховки за медицинско обслужване и за зъболекар) и  реших, че трябва да я използвам  все пак.

   Записах си час за прием и започнах да чакам ... започна и да ме боли. Накрая дочаках. Отивам в клиниката. Зъболекарят, естествено е  афроамериканка ... и аз със моя късмет. Погледна ми зъба и ме изпрати на рентген (по късно разбрах, че тук без рентгенова снимка  даже и хрема  не лекуват) и ми показа ценоразписа - една пломба 95 долара. Такава сума се покриваше от застраховката ми и се съгласих. Тук трябва, разбира се  да свалим шапка пред техните апаратури. Всичко е измислено идеално - всичко е стерилно и за еднократна употреба. Единственото, което не ми хареса е  склонността на  американските лекари да правят силни упойки. После се шегувах  с  колеги, че дори и при масаж слагат упойка. Накратко, за първи път в живота ми ми поставяха пломба под местна упойка. Приключиха всичко и аз доволен  си тръгнах за в къщи. А упойката ме държеше и на следващия ден. В резултат на което  на работата  мислеха, че още от сутринта съм прекалил с чашката: езикът ми още беше под анестезия и почти не го чувствах. В резултат на което не ме разбираха какво говоря.

    После започна да ме боли ... пак. Тя ли неправилно ми беше сложила пломбата или не ми беше изпилила правилно зъба, не знам, но да живея с тази болка в зъба просто не исках. Съботата и неделята как да е мъжествено изтърпях, но в понеделник рано, рано в 8 сутринта вече чаках пак в клиниката. Влизам. Говоря вежливо, така си говоря по принцип: Вие, добра госпожо, нещо не сте донаправили по зъба – боли ме и то много. Сложи ме  в креслото, погледна ме. Поклати глава и пак ми даде направления за рентген и за друг зъболекар, той може би щял да ми помогне. Нямаше какво да правя, пресякох целият град докато го намеря. Влизам. А там веднага ми предлагат за предплатя  50 долара аванс. С вик (на ум): “Да се задавите дано!” - плащам. Слагат ме в креслото и този път мъжът ми преглежда  зъба. Той ме успокоява, че всичко ще е добре. Аз от болка вече не знам къде съм и се усещам, че започвам да му говоря и на руски. Започвам да усещам, че зъболекарят започва да приготвя съмнителни инструменти на масичката до мене. Със последни сили се интересувам какво е намислил да прави. Как какво? Удивлява се той, ще го вадим. Сигурно така трябва, а аз исках само пломба да ми поставят…. Но честно казано вече ми беше все едно. Удариха ми една доза анестезия и го извадиха. Да си призная идеално го извадиха , за две минути. Да го чупят – не се наложи. И нищо не усетих.

   Ето седя си сега в квартирата и гледам сметката, която вече ми изпратиха за извадения зъб и си мисля. Толкова ли е добра тяхната  медицина, защото така бързо и безболезнено ми извадиха зъба, или е толкова лоша – че аз само една пломба исках да ми поставят. Не зная.

   По-късно ми позвъни зъболекарката, тази  която ми постави пломбата и ми съобщи, че зъбът ми трябвало да бъде изваден безплатно и сумата от чека щяла да ми бъде върната за което се извинявали. Нормален подарък, да? Ето така се получи, че ми извадиха зъба безплатно. За особено слабонравните отбелязвам, че освен моят зъб-мъдрец никой друг не пострада при написването на тази бележка.

История 1.3 Защо не искам да се разболявам в  Америка

   Няма да разказвам как и при какви обстоятелства се случи, но фактът си е факт – навехнах си ръката. В 7 сутринта. Няма какво да се прави помислих си, налага се да се обърна към местните доктори. Позвъних на моя приятел Олег. Идвай бързо, трябва да ме спасяваш.

   И ето тръгнахме през целия град към болницата, където ми приемат застраховката. Спираме на  входа за бързата помощ. Питаме полицая на входа къде може да паркираме колата? Казва ни, зад  ъгъла - без проблеми. Паркираме и отиваме в приемното отделение. Приемното веднага не ми хареса. Започвайки с това, че се наложи да прескачаме един негър, които лежеше на пода чакайки реда си. Около него се суетяха две медицински сестри – но него това изглежда не го вълнуваше. Май беше  пиян или дрогиран. 

    В общи линии приближавам към регистратурата. Помогнете говоря, добри хора. В отговор с неизменната усмивка, която вече ненавиждам ми дадоха една купчина  анкетни карти и любезно ме помолиха да ги попълня. На мене дясната ми ръка навехната виси на превръзка. Не мога цигара да си запаля, камо ли да пиша с нея. А те – нищо не може да ви помогнем, като ги попълните тогава ще започнем да ви лекуваме. На моето предложение да ги попълнят те под моя диктовка твърдо ми отказаха. Такива правила при тях нямало. Е, слава богу, добре че беше Олег, който попълни всичко. А ако го нямаше? М-да.

    След като всички документи бяха попълнени ме сложиха  на количка. Въпреки че с краката, слава богу всичко ми беше наред - с ръката имам проблеми. Закараха ме в една малка стаичка и ми казаха да чакам. Чакам. А между другото ме и боли.

   След половин час идва една медсестра. “Лошо ли ти е?” - пита. “Горе долуоГореооffнн”, - отговарям й. “Ще те лекуваме, спокойно” – уверява ме тя, измерва ми температурата, записва нещо на един  картон и си заминава. Половин час няма никого. 

   Идва после един медбрат (там има и такива). “Лошо ли ти е?”, - пита. “Лошо”,- му казвам. “Сега ще те излекуваме ”, - ме уверява той , измерва ми кръвното, записва го в някакви документи  и си отива. Половин час отново няма никого. 

   Започвам вече да пъшкам на глас. След половин час идва този път пак медсестрата. “Лошо ли ти е?” - пита. Боли ме!, - аз. “Да само не се вълнувайте, ще ви прегледаме!”, - успокоява ме тя и ме кара да попълня някаква анкета за алергени и обезболяващи. Половин час отново никой не се появява.

   Накратко, докато при мене дойде лекар минаха около два часа. Първото което ми каза  ти младежо си  щастливец – контузил си  се рано сутринта, ако беше по обед – щеше да почакаш повече. Знаете ли, ако не ми беше навехната ръката щях да му забия един в муцуната. Така, че не се знае кой е щастливеца в случая. После ми разказа какви напреднали технологии за обезболяване имали, но при това като че ли съвсем случайно ми подхвърли, че в много редки случай някои от хората не успявали да излязат от упойката поради спиране на сърцето. И ми даде да подпиша някаква декларация, че няма да имам никакви претенции към него, ако стане не дай си боже нещо с мен. Прекръстих се и подписах, какво да правя.  

   После ме заведоха на рентген. Там един як негър се опита да  ме накара да поставя ръката си на ренгена като я повдигна до нивото на рамото. Това била нормалната позиция за снимката. Ти идиот ли си какво, ръката ми е навехната – не мога да я повдигна чак до там. Той упорства: правилата, са такива вика. Извикаха доктора. И той зададе същият въпрос на негъра. Както и да е вкараха ми някаква упойка и ми  направиха снимката някак си. След това обратно на количката и ме изпратиха да чакам в коридора. А упойката им - яка. Седя си в количката и наблюдавам посетителите които минават покрай мене. Гледам минават някакви хора, бутат стойки с някакви тръбички в ръцете, други с маркучета в носа излизат от кабинетите… В това дрогирано и стреснато състояние ме завари Олег. “Взимай си дрехите и да се махаме оттука”- вика.  “Къде да ходим, още гипс не са  ми поставили?. Викаме доктора и го питаме кога ще ми слагат гипса? Доктора се удиви и пита, а защо? Сложиха ми някаква марлена превръзка със шнурчета. Останах много учуден. Като малък си бях навехвал ръката в Одеса и веднага ме гипсирваха, въпреки че аз не исках.

    Като цяло приключихме и излязохме от болницата. Олег - бесен, защото му бяха  сложили под чистачката известие за неправилно паркиране, а аз усмихнат и щастлив – явно защото още съм под наркозата. Едно малко отстъпление. Колата на Олег я глобиха въпреки, че мястото ни го показа самият полицай който беше дежурен на входа на болницата. У мен остана някакво подозрение, че дори и самият той ни е глобил. Глобиха ни 100 долара. Ние се обидихме и отидохме на съд. Взехме името на дежурния, преснимахме копия на бумагите от болницата  за доказателство, че Олег наистина ме е возил в болницата и че това е било едва ли не на живот и смърт. Стори ни се че с такива аргументи всеки съд ще върне доброто име на Олег – и всичко е предрешено вече.

   И ето ни в съда в уреченото време. Преди нас разглеждат делото за някаква глоба на някакво момиче. Питат я защо не сте си платили глобата? Били сте глобени еди къде  си и еди кога си, а тя нагла, никакви квитанции не съм виждала. И води и свидетел: як мексиканец с леко престъпен вид. Съдията го пита: видяли ли са  квитанцията? А мексикоса клати глава, според мен въобще не разбираше какво го питат. Но съдейки по съдийското чукче – оправдаха я. На моят Олег му се повдигна настроението. Щом тази въртиопашка я оправдаха, то за такова истинско дело като да  спасиш приятеля си в беда навярно и медал трябва да му дадат на Олег. Глупости! Казаха ни, че и бременна жена към родилното да е возил все едно,  закона трябва да се спазва. Поделихме си двамата глобата от 100 долара и се зарекохме да не се уповаваме на тяхното съдоблудие, пардон съдопроизводство за в бъдеще.

   Но това още не е края. Когато Олег е попълвал формулярите в болницата, явно някъде  е сбъркал нещо или американците със силата на своето тъпоумие нещо не са разбрали и ми изпратиха след време сметката от болницата за пълната сума. Познайте за каква. Не може да си представите просто. Измериха ми температурата, кръвното, сложиха ми обезболяващи и ми превързаха ръката. Представихте ли си? Не, не познахте. Още повече. 1800 долара. Във всяка наша амбулатория на село правят това безплатно.

   И така да се каже за допълнение да ви разкажа и за техните аптеки. Там свободна продажба на лекарства няма. За нормални лекарства става дума. Там има всичко освен нормалните наши лекарства. Там има 20 вида аспирин и 15 вида колдрекс, 10 вида тампони и 5 вида капки за очи. Антибиотици там за свободна продажба няма и никога май не е имало. Какви антибиотици, там супрастин даже няма (кларитин по тяхному). По дяволите супрастина, даже аналог на нашият бисептол няма, само с рецепта се продава. 

   Схемата е такава: ако вече знаете от какво се лекувате, все едно, длъжни сте да отидете първо при лекаря да ви даде рецепта. Визитата при доктора естествено е платена. Той ви изписва рецепта за 5-6 таблетки. Като свършат пак трябва да се ходи при него за още една рецепта. Поне при мене беше така. Аз за три дена 6 таблетки изпих и пак ходих  да ми изпише още. Той с удоволствие ми изписа още една рецепта за три дена. И всеки път си плащах. И на лекарите им е добре -  и на аптеките добре.

   Не, в Америка да се разболееш – това е страшно.

История 2.1  Защо негрите не обичат да ги наричат  негри

   При отпътуването ми за Щатите строго ме предупредиха, че негрите не трябва да ги наричам негри. Аз бях в шок. Те за какви се мислят, ако считат че думата негър е ругатня??? Това е все едно да смятам думата “славянин” или татарин за псувня… или аз нещо не съм разбрал? Разпитвайки американци ми стана ясно, че негри наричали негрите робовладелците. А негрите се обиждат, въпреки се по между си  се наричат изключително негри. Парадокс.

   Та трябвало да ги наричаме афро-американци. А аз тогава съответно, трябва да се наричам славяно-американец ли!!! Също така трябва да има и чукчи-американци и евенко-американци. Американците въобще обожават да наричат нещата не със свои имена. Глупаците и олигофрените наричат “не притежаващи основни знания”. Дебелаците - “хора с развито телосложение”, инвалидите – “с ограничения в движението”, хомосексуалистите и лесбийките - “с нетрадиционна сексуална ориентация” и т.н. Въобще - всичко е в добрите традиции  на старият Съветски съюз.

   И още едно което се набива на очи това е  комплексът за  непълноценност на американците по повод миналото им, имам предвид епохата  на робството.  Защо този  комплекс за непълноценност е именно в белите, а не в негрите. За негрите не е лошо – само да викнат: “Вие ме подценявате само защото съм черен!”. И белите веднага утихват. Сериозно, сам го видях по телевизията, как един негър спечели в съда  защото обвини съдиите, че са расисти. Обвиняваха го в изнасилване с утежняващи вината обстоятелства. У нас биха му дали от 2 до 15 години, а тук смениха съдебните заседатели и го освободиха. Друг пример. При приемане на работа. Мой приятел ми разказа интересна история. Пристига негър в голяма компютърна фирма да кандидатства за работа. На събеседването се проявява като идиот, който не може да отличи файл от директория, а TCP/IP от HTML. Него разбира се културно го изпращат да си потърси друга подходяща рябота. А той взел да ги съди че имало расова дискриминация. А в САЩ няма по-лошо обвинение от дискриминация и сексуално посегателство. Идва във фирмата на моя приятел специална комисия и пита: а вие защо така не обичате афро-американците??? И им отговарят: ние ги обичаме като цяло но точно този конкретен дебил няма да може да работи в нашата фирма. А те в отговор: добре този е дебил, а защо във фирмата ви няма ни един негър, всичките дебили ли са. Възразяват им: ние сме само 7 човека във фирмата. Доводът май не е помогнал - съдът решил, че са задължени да вземат поне един негър на работа при тях. И взеха. Това е!

   В началото много се вживявах, че не разбирам говора на негрите. В смисъл когато говорят на английски. После самите американци ме успокоиха, не се вживявай толкова и ние не ги разбираме много много! Но затова пък зная коронната им фраза: “Wos’up maaaaan?”

   Боже мой! Какви са нагли и в същото време са страхливи. Нагли до омерзение. На първо време ме убиваше тяхната наглост, после привикнах. После си измислих и  поговорката, че маймуните са произлезли от негрите. Сега не се боя от негрите – те са страхливи. Само трябва да си малко по-нагъл от тях. На една дискотека двама негри досаждаха на момичето с което бях, но трябваше само лекичко да сритам единия в капачката на коляното за да се отдалечат набързо от нас. О да, на безопасна дистанция са много смели. Говорят много и много бързо. По всичко личеше че говорят нещо за моето  родословие и преди всичко за роднините ми от женски пол. Не всичко им разбрах. Но в този случай много ми помогна нашенската руска псувня. На тези деца на природата тя оказва  просто магическо действие. Явно разбраха че ги пращам някъде си. Проверих го  нееднократно.  Не  са свикнали да им се съпротивлява белият човек. Те ни наричат  снежковци. Ние за тях сме нежни и слаби. Обидно е. Разбира се, приятно е да видиш  безграничното удивление в очите на чернокожия, когато му се изрепчиш и ти. Но честно казано не бих искал да направя това в някоя тъмна пресечка. Като нищо ще ти заврат нещо остро и не съвсем стерилно между ребрата, а ти после иди доказвай в съда ако оживееш, че не си искал да му накърниш расовите чувства.

   Имах за съседи негри. Не знам как да го кажа, но те си оставяха чувалите с боклука до входната врата. На около 20 метра имаше контейнер за смет, но не, това явно беше само за белите. Нашите деца  на природата избягваха да ходят до там. Когато им направих веднъж забележка, че много миришат тези чували ми отговориха, че това е свободна страна. О! Свободни негри в свободна страна. Странен мирис има свободата.

    Аз съм расист? Да! Расист! Закоравял! Такъв станах именно тук - в САЩ. До преди това поддържах Нелсън Мандела и препрочитах Чичо Томовата колиба.

История 2.2 “Когато спасителите гонят не акулите, а бедните туристи  от Източна  Европа

  Лятото беше в разгара си и ние с колеги решихме да се поизкъпем в океана. Погледнахме на  картата и измервайки всички известни на нас изходи към океана стигнахме до извода, че трябва да отидем в едно малко курортно градче под името Вирджиния Бийч. Не беше кой знае колко далеко, около три часа с кола, което по американските мерки е почти зад ъгъла.

   Нашият път минаваше край  знаменитата военноморска база Норфолк. Минавайки по моста през залива със собствените си очи видях големите авионосци и крайцери на ВМС на САЩ – “стожерите на световния мир”. Там поспряхме да си отдъхнем и похапнем на едно павилионче. Заприказвахме се с един старичък чичо, поинтересува се откъде сме. Честно му казах че сме украинци. А той уточни - Съветски съюз? Да, кимнах с глава. Дядото като че ли не можеше да си намери място. Гледаше безпомощно ту авионосците които бяха от нас на около 3 – 4 км,  ту на нас. Струваше ми се, че искаше едва ли не с тялото си да закрие от нас, представителите на империята на злото най-съкровените тайни на ВМС на САЩ. Снизходително се усмихвах. Накрая дядото плю на асфалта и мърморейки си нещо под носа от рода на “о времена, о нрави”, ни остави да продължим. По принцип този малък епизод няма никакво отношение към главното повествование, просто исках да ви покажа че и при тях има старовремско мислещи хора. Ако има време ще ви разкажа как като бях в командировка в Англия, водих тричасова дискусия с един  поляк-емигрант за съдбата на Европа и червената заплаха – но сега няма да ви занимавам с това.

    Пристигнахме на океана. С мъка си намерихме място да паркираме колата. Плаж като плаж. Почерняло от народ. Веднага ми дойдоха недобри асоциации с централния Одески плаж Аркадия. Честна дума! Тъпканица от народ, лежат едни до други и едни върху други. Бабички и дядовци хранят внучетата си с ябълки и строги майки викат след децата си. Разбира се тука е по-цивилизовано, никой не си носи от вкъщи компот в трилитрови буркани например. За това пък си носят хладилни чанти. Но принципът си е същият. Разпънахме кърпите извадихме кой плувки кой шорти и чак сега ни се откри неприятната истина – тук явно нямаха съблекални. Сериозно. На моя въпрос: къде да се преоблечем ме погледнаха като идиот и ми предложиха да отида до пробната на най-близкия магазин за дрехи. Загръщайки се с хавлиите ние мъжете все пак се преоблякохме без проблеми, но за женският ни състав беше по-сложно. Но и те излязоха от ситуацията успешно, криейки се между едни храсти и паркираните големи джипове Чероки. Както впоследствие установихме на плажа нямаше  нито душ, нито тоалетна. Не знам може би на другите плажове е другояче, но на този на който бяхме беше именно така.

   Съвсем забравих да ви опиша идиотската ситуация с мъжките плувки. Когато чуете думата  “плувки” какво си представяте? Правилно. Наши нормални съветски плувки или още повече нормални европейски плувки. А за американците плувки – това са найлонови шорти до колената, облечени естествено върху слиповете. Честна пионерска! Плувки като нашите родни плувки само хомосексуалистите носят там. Не лъжа! След като веднъж, нищо не подозирайки се появих на басейна в нормални, според мене “гащи”, повече от месец съседите ме гледаха подозрително. После ми обясниха, че такива плувки носели или педитата или професионалните спортисти по плуване. Всички останали били доволни от шортите до колената със здрави джобове на задните части. И на мен ми се наложи да си купя такива шорти. Вярно, не си купих нормални до колената, а специално търсих детски размер, късички. Не се смейте  децата им са такива, че обемът на талията им ми беше  по мярка .

   Преоблякохме се и веднага в океана. Преплувайки десетина метра чухме пронизително изсвирване. Оглеждайки се търсехме източника на свиренето. На мене даже ми мина мисълта, че наблизо може би има акула и спасителите се опитват да я изплашат. Свиреха ни на нас от спасителната кула – един спасител с ярко оранжеви шорти до колената и даже ни жестикулираше с едно оранжево флагче. Забелязахме че тези вишки стоят през стотина метра по протежението на плажа и нашата вишка беше последната. След кратки размишления се досетихме, че той ни моли да се преместим на другата страна на плажа, защото като последен пост ние му излизаме от територията която той охранява. Удивени излязохме на брега и влязохме в неговата територия и пак влязохме във водата.  Да сме преплували около 30 метра когато пак се разнесе продължителният писък на свирката. Сега пък ни махаха от другата вишка и с ръце ни показваха да се приближим към брега. Аз откачих. Да изкараш 3 часа в горещината на колата и накрая някакъв загубен спасител да не ти дава да поплуваш нормално... Вече ми се искаше да му покажа един  известен жест със среден пръст, но колегите ме удържаха.  Върнахме се към брега около 20 м. и мене нещо ме домързя и легнах по гръб във водата. Знаете, когато си лежиш по гръб и си се отпуснал на повърхността. Отново свирене! Подскочих от изненада – спасителят ми  махаше с флагчето, за да не правя повече така. Отново не издържах, исках да отида да го дръпна от вишката и докато пада надолу да му обясня, че все пак две години съм се занимавал с подводно гмуркане и при случай мога и него да спася от удавяне. Но пак  благоразумно ме удържаха. Вече седейки си на хавлията на пясъка забелязах, че повечето от американците съвсем не умеят да плуват, те като хипопотами пляскаха по вълните, но никой освен нас и някакъв мулат не беше навлязъл на повече от десетина метра навътре. Моето плуване по гръб и кроул за тях беше като откровение – всички ме гледаха изненадани. Като цяло ми се развали настроението.

    Запознати американци ни казаха, че след 18 часа на спасителите им свършва дежурството. Тогава те изгонват със свирене всички от водата, провесват червения флаг, с което искат да кажат че спасителите си отиват вкъщи. След което всички нормални плувци отново влизат във водата да поплуват и да си починат както трябва. Естествено на тяхна отговорност. Уви, това не можахме да го проверим на практика защото още в пет часа поехме в  направление  към  Вашингтон.

История 2.3  Американските  дискотеки

   Аз не съм вече младеж. За своите почти 30 години съм бил на много дискотеки, и не само в Украйна. Но такова подтискащо  впечатление като в американските дискотеки не съм получавал никъде.

   Ще приведа за пример две дискотеки в столицата на САЩ, дискотека Лу-Лу и нощния  клуб Платина. Ако сте били там, длъжни сте да ги знаете, това са едни от най-популярните дискотеки в града. Веднага ви предупреждавам, че аз обичам дискотеките. Обичам да танцувам доколкото мога. Обичам да пия и на бара. Обичам да си контактувам с хората. Но в Щатите това не предизвика у мен голям ентусиазъм. Сега подробно.

   Музиката. На пръв поглед, музиката е основният компонент на една дискотека, все пак на дискотека се ходи за да се танцува. Само, че в Америка в дискотеките музика не пускат. Има музикален фон - ритмичен, биещ в ушите фон. Веднъж на час примерно пускат някоя повече или по-малко известна мелодия за да се оживят хората. В американска дискотека (особено в Платина) е невъзможно да се  разговаря. Въобще никъде. Даже в тоалетната. Музиката, по точно басите, гърмят абсолютно навсякъде. Да разговаряте може само ако доближиш  ухо към устата на събеседника. Или по мобилния телефон.

   Танците. Аз не зная защо хората ходят на дискотека в Америка. Да танцуват? Едва ли. Да танцуваш там е невъзможно. Защото там се събират пет или шест пъти повече хора отколкото са възможностите на помещението. Да има хора по стълбището или коридорите е забранено. Охраната тук е безкомпромисна и правилно, всеки човек извън помещението създава тапа и затруднения при евентуална евакуация. А как бихте танцували на отвоюваната с бой територия от  40 на 40 сантиметра. Така и танцуват – притиснали ръце към гърдите. И главното, по-широко краката за устойчивост - иначе  ще те стъпчат.

   На дискотека с приятелка. Ако сте нервен и ревнив човек не се препоръчва да ходите на дискотека с приятелката си или жена си. Защото там ще изгорите много нервни клетки, а доколкото знам те не се възстановяват. Там половината мъже са извратеняци. Идват в тълпата, избират си някое симпатично момиче и започват да се натискат отзаде й. Това са основно негри и основно страшни, като орангутани. По дяволите, няма  никакво значение  дали с нея има друго момче или не. Правят на твоето момиче неприлични жестове и предложения. Да им удариш открито един в муцуната не е позволено - веднага ще дойде охраната. Те знаят за това и от това се и възползват умело. Налага се да се разберете с тях по някакъв начин по-тихо, или стоически да търпите. Съгласен съм и у нас ги има тези неща. Но не в такъв мащаб. Съвсем не в такъв. И след няколко часа вече започваш да се примиряваш с факта, че твоето момиче може да го налапа практически който си иска. Особено негрите. Аз май вече ставам расист.

   Пиене. Ако предпочитате качествения алкохол, по добре се напийте предварително в къщи. На дискотеките обикновено наливат гадости, обикновено разредени два пъти, но по цена, обикновено умножени по три. Може би даже и по четири, все едно, но никога не ми връщаха точно рестото.

   Блус. В американските дискотеки не пускат блусове. Въбще не пускат. Ни в началото, ни в края. Бавните песни отсъстват като вид. Между другото, вече преживял няколко събирания разбрах, че американците не умеят да танцуват бавни танци. Няма къде да се научат. А да се намери диджея е просто невъзможно. Той е скрит някъде - някъде в мазето може би. За да не може европейците да стигнат до него и да му разбият муцуната за неговите ритми. А, извинете. В Платина има мазе където пускат само реге. Специално за негрите. Аз ходих там. А когато влязох, се заклех да запаля свещ в църквата, ако успея да изляза жив от там. Контингентът там е ох, мале. Там контингентът е отявлен. Белият влязъл  на тяхна територия – това е  нарушител, еретик и светотатство, в най-добрият случай е безумец. Аз там никога няма да вляза втори път. Никога. А ако отида, то това ще е само с АК74 и с две, не, по-добре с  три резервни пълнителя. А още повече, че в мазетата е много тъмно. И в тъмното практически не  се виждат и  самите негри. Само техните бели потници които като че ли сами се движат в мрака.. Психоделическо зрелище.

ИСТОРИЯ 2.4 Чичо Томовата колиба

   За да ви опиша комунално битовите условия в които живее редовият американец ще се наложи да се върна във времето когато си търсех усилено квартира.

   Подходих към проблема систематично: набавих си каталози на компании, които дават под наем апартаменти, намерих си и професионален дилър и разпитах мои познати за цените и условията при които живеят. От дилъра се отказах още в началото, след като ми предложи три апартамента които вече бях виждал в каталозите и то на цена по-висока със 160 долара. Бизнесмен, глупости. От малкото мои познати всеки хвалеше своята дупка, не забелязвайки недостатъците на жилищата си. От каталозите имаше малко повече полза. От тях се отказах след като видях една от фотографиите на едно от харесаните от мен здания. Пристигнах на мястото както се оказа после, само да установя факта, че когато фотографът е снимал за каталога е трябвало за завърти само няколко градуса камерата за да заснеме и преминаващата на около 50 метра от сградата  магистрала.

   Наложи се да търся самостоятелно. Договорихме се с мой колега който познава града добре да тръгнем методично да обхождаме прилежащите райони в търсене на подходящо жилище. Не мога да кажа че съм видял всички жилища във Вашингтон, но около  10-15 квартири успях да разгледам.

   Кой ви е казал, че американците живеят в свои собствени домове? Лъжа е! Максимум  10%! Всички  останали живеят под наем.

   Техните квартири в многоетажните домове по нищо не се отличават от нашите комуналки. Там били ли сте? Вие там живели ли сте? Не? Тогава послушайте човека, който там е живял! Тавани по-високи от 2,70  просто не видях! Няма такива! Стените са от гипсокартон. Да, не лъжа! Тухли? Декоративни тухли има на фасадата – останалото е  картон! Небостъргачи? Хубаво, в тях носещите стени са от бетон и стомана. А вътрешните стени все едно – пак са от картон.  А за звукоизолацията ще ви кажа по късно. 

   Веднъж ходих на гости в една девететажна сграда и изпаднах в състояние на шок. Един вход,  два асансьора а от тях коридори из цялото сдание… ходиш по коридорите, а там като в хотел – от двете страни стотици врати. Въобще – де жа вю.

   И не трябва да ме гледате недоверчиво, аз също като вас във филмите съм гледал че живеят  в триетажни вили. Аз не съм виновен, че те си снимат филмите именно за тези 10%, които живеят там. Каквото съм видял със собствените си очи това и ви разказвам. Помните ли филма “Универсален войник” с Жан Клод Ван Дам? Все се удивлявах как  той не се измори да чупи стените с рамо. Тук  в САЩ разбрах: самият аз едва не пропаднах при съседа, когато в душевен порив се блъснах  в стената. Вдлъбнатината на стената акуратно я прикрих с  гипс.

   Звукоизолация. Такава просто няма. Външните стени еще по-малко защитават от шума на улицата, вътрешните - обикновен картон. Когато съседът зад стената пуска водата в тоалетната,  при мене започва да вибрира масата на която стои компютърът ми. У нас даже в договора за наем беше писано, че нямаме право да ползваме пералнята след 22 часа. И правилно: заедно с центрофугата се тресеше и целият блок.  Е, моите проблеми бяха половин беда. На мой колега проблемът беше по-сериозен: на него съседите бяха младоженци. Така по неговите думи  всяка нощ заедно с тях, вярно през стената, ставал участник в техните сексуални оргии. Бедният -  безсъница го налегна.

   О, само не ми казвайте че съм живял в някой негърски квартал за 100 долара наем. Не е вярно! Живях в достатъчно престижен район, където основно живееха дипломати и други високопоставени другари. И моят наем беше значително повече от 1000 долара на месец.  

   Има разбира се и положителни неща в техните жилища. Практически навсякъде имат басейни. Наистина за приетата пропорция при тях 50 на 50, т.е. 50 процента вода и 50 процента хлор, аз там не влизах. Практически винаги имат гараж или паркинг.  Обикновенно срещу отделно заплащане.  И много чисти места за изхвърляне на боклука.

   Голямо впечатление ми направи системата за вкарване на свеж въздух,  тя е вградена и една за целият блок. Извеждането на въздуха - също. Когато мои съседи дойдоха да искат от мен да спра да пуша в стаите, аз бях безкрайно удивен. След това се оказа че когато аз си пуша в стаята заедно с мене пушат и моите съседи от горния етаж. Аз възразих че моята съседка, една дебела негърка всеки ден пържи своите гадни кюфтета, съдейки по миризмата, аз също участвам непосредствено в това начинание. Така че сме квит!

   В заключение искам да поясня: написах това на за да покажа как лошо живеят америанците, а за това че не всички в САЩ живеят като герои от Холивудски филм.

История 2.5  Доносниците  и системата за надзор в САЩ

   Винаги съм бил сигурен, че нашето бивше социалистическо общество по количество на доносниците и всякакви умни методи за държавен контрол над гражданите си е на първо място в света. Оказа се че има още на какво да се учим от американците. Честна дума.

   Да започнем със шофьорските права. Навярно знаете че тук шофьорската книжка  заменя всички останали документи. Но за да ви издадат такава, трябва да дадете пръстови  отпечатъци. Нормално? Тоест почти цялото американско население при достигане на 16 годишна възраст дава отпечатъци за базата данни на ФБР. Не искаш? Моля, у нас е демокрация, но няма да имаш право да караш кола. Но всички дават, все едно без книжка тук няма да оцелееш. А мене пък ме удивлява само едно – защо въпреки това е ниско нивото на разкритите престъпления, все пак имат отпечатъците на почти всичките си граждани?

    Продължаваме с номера на  социалната застраховка. Първоначалната идея е била много добра – всеки който си плаща данъците в Америка да има право на социална застраховка. На всеки се издавал номер на полицата  на такава застраховка и всички били доволни. По късно застраховката останала на втори план, но  номерът останал и се преобразувал в номер на вашето лично досие. Е какво, при нас също всеки данъкоплатец си има номер. А аз ви казвам, че това са две различни неща. В САЩ този номер се изисква не само при постъпване на работа, а практически за всякакви услуги.

   Отивате в аптеката да си  купите лекарство, а те ви искат номера на социалната застраховка. И така отбелязват във въшият файл – човекът си купи такива и такива лекарства. Отивате да приведете пари в Уестърн Унион, а те пак ви искат номера на СЗ, и пак ви се отбелязва в досието. На мене лично ми отказаха веднъж в Уестърн Унион да ми направят превод на пари до Киев. Чернокожата зад касата беше в шок, когато и казах че нямам такъв номер. Всички се  удивляваха как въобще съм жив. Получава се така, че същият този номер е необходим на почти всички служби, лекари, аптекари, в хотелите, в спортните зали, при поръчка на билети. И всичко това се отбелязва във вашето досие всеки ден. Към края на живота ви всеки човек с достъп до тази информация може да прегледа вашият жизнен път. Тотален контрол. Още повече  в днешно време всеки хакер може с номера ви да придобие информация за вас.

Подобни са и кредитните истории. Не сте платили навреме вноската от дългът си за купуването на хладилника, и край – във вашата кредитна история остава неизмиваемо петно. Вече трудно ще ви дадат кредитна карта, кола на лизинг, квартира и т.н. тоест вече ще живеете трудно, даже невъзможно и ще отидете на дъното на обществото откъдето изходът е проституция, престъпност, наркотици или да се самоубиете.

   Нарушили сте правилата за паркиране в Аляска? Сега при следващата застраховка на колата ви  в Калифорния, ще го имат впредвид и ще ви искат двойно повече пари за застраховката. Вие сте в компютъра постоянно. Всяка ваша крачка се описва и фиксира и може да бъде използвана против вас. За скорошната история със скритите камери в баните на  известния в САЩ хотел Мариот даже няма да споменавам.

    Отделен разговор са доносниците. У нас доносниците се откриват трудно всред хората. А в САЩ е по-просто: тук всички са доносници. Когото да посочиш с пръст – все ще налучкаш. Дошла ви е службата за защита на животните и се интересува не биете ли кучето си? Съседите са. Началникът те е  лишил  от премия за това, че си отскочил до аптеката за 15 минути в работно време? Това е колегата ти. Данъчният инспектор иска  да ти наложи запор върху  имуществото ти? Това е приятелят ти който вчера си черпил със скрития си запас от чер хайвер, изпратен от родителите ти в  Русия. Тоест почти винаги търси близкия си.

   Още повече доносничеството се поощрява напълно официално.  Ето например лично аз получих писмо от домоуправителя на блока в който живеех. Текстът на писмото бе горе долу следният: “Ако забележите че вашите съседи си правят барбекю на терасата или в двора – незабавно ни позвънете. Не само ще се избавите от неприятните миризми и пушек, но и ще получите поощрителна награда от пожарния департамент”. А вие какво мислите? Донасяха, разбира се – където трябва. А писма от ФБР също си получавах периодично – ако случайно видите подозрителни личности във блока където живеете, незабавно ни съобщавайте на следните телефони, в случай на разкриване на престъпление наградата е гарантирана.

   Малко е това. Доносниците тук са народни герои. Вземете за пример Уна Бомбер, известния терорист и психопат. В продължение на години той бе неуловим, докато не го предадоха още първият ден в който обявиха награда за главата му - 300 000 долара. И кой го предаде? Неговият роден брат. Стана герой. Американския  Павлик Морозов го показваха по националната телевизия и имаше  интервюта в почти всички  водещи вестници. Когато го попитаха защо по рано  не го е предал на полицията, той каза че съвестта не му позволявала да го предаде даром.

История 2.6  Нация на потреблението

   Преди години като разглеждах списанието Рийдърс Дайджест бях учуден от една анкета сред американците. Повече от половината си признаваха, че тяхното главно хоби е шопинга. После вече когато бях в Америка просто бях убит  когато всеки втори американец когото попитах, на въпроса ми: какво правиш в свободното си време ми отговаряше: ходя по магазините.

   Америка е удивителна страна: тук може да си купиш дреха за 300 долара  в магазина Нордструм, а може и същата тази дреха да я купиш за 150 в същия магазин, но след два месеца по-късно, на разпродажба. А може пък и същата дреха да я намериш за 50 в магазин Маршалс. И навсякъде тази дреха да е абсолютно еднаква. 

   Между другото американски стоки в Америка почти няма. Те просто не произвеждат. Американците  правят танкове Абрамс и Боинги. Всичко останало се прави в Китай. Не. Сериозно влезте в който и да е магазин там всичко е направено в Китай. Всичко! Техника? Сони, Панасоник? Само Китай. У нас на Китай гледат презрително  и купуват преди всичко произведеното в Япония. А в САЩ почти всичко е правено в Китай. При това има разпределение.

 Китай им прави битовата техниика и електрониката, Индонезия,  Русия и Украйна -  основно дрехи, а японците правят за Америка машини..

   След атентатите  на 11 септември цяла Америка ходеше с национални флагчета – тези флагчета също бяха правени в Китай. Отрицателното салдо на САЩ в търговията с Китай през 2001 година достигна 39 млрд. долара. Понякога ми се струва че цялата икономика на Америка  вече напълно зависи от доставките от Китай.

   Американците според мен въобще почти нищо не произвеждат. Е, освен вече гореспоменатите Боинги и Абрамси. Добре, вие може да ми зададете въпрос: а как е с компютрите, мобилните телефони, автомобилите и всичко останало? А аз ви отговарям: разглобявали ли сте американски компютър? А аз да. Повечето  е  направено в Тайван, останалото - в Китай. Да, процесорът е разработен от Интел, американска фирма, но в лабораториите им в Малайзия и там е и произведен. Аз  не говоря за разработката, а говоря именно за производството. Автомобилите. Вие, навярно сте в течение, че в Америка има строго делене на модели за вътрешния пазар и за експорт. Няма да видите в Европа такива чудни коли, като Меркурий, Олдсмобил, Сатурн и така нататък. Така че, всички коли, които се произвеждат в САЩ се употребяват само тук, защото нито един нормален човек в Европа няма да се качи на тези сараи с мощни мотори с голям разход на бензин, хидроусилватели и автоматични скоростни кутии. Или само в краен случай. А всички останали Джипове Гранд Чероки и Форд ги разработват и произвеждат  за и в Европа.

   Е какво лошо има в това ще кажете вие. Американците влагат парите си, а работят другите. Това е отлично – но за сега. Всичко се държи на долара. На неговият курс. Докато на другите държави им трябват долари ще е така.  Да сте видели на банкнотите да пише че доларът е обезпечен със някакви активи на държавата? Не сте видели? И правилно, защото той с нищо не е обезпечен освен от военните сили на  Шести Тихоокеански флот. И когато  долара рухне, а той обезателно  ще рухне някога, какво ще остане от  Америка? Какво ще произвежда, какво ще изнася? Какви работни места ще предложи на гражданите си.

   Е добре всичко това е политика и икономика. Да не говорим скучно. Да поговорим за самите американци. Америка - страната  на потреблението. Тук всичко е насочено към потреблението и по-точно към увеличаването на потреблението..

   Навярно сте гледали американските филми. Там добрият герой говори с леко пренебрежение, аз имам къща с басейн, кола и яхта. Така.е. Хубаво е.  Това всичкото обаче още не му принадлежи. Къщата му е взета на кредит. Сключвате с банката договор за 10-20-30 годишен договор. Банката ви купува къща, а вие всеки месец й плащате определена сума. Доста кръгла сума.

    Че какво лошо ще попитате вие. А аз ви отговарям: вие плащате докато имате работа. Веднага като  я загубите и пропуснете един два падежа, банката просто ще ви изгони оттам и ще ви вземе къщата. И ще я даде на друг който в момента може да плаща – докато и той не просрочи вноските си.  Като не е важно колко време сте я изплащали – просто ви я взима и ви оставя на улицата.  А вие защо си мислите се самоубиват американците или стрелят по други американци? Същото е и с колите. Те не ги купуват. Взимат ги на лизинг. По  принцип е много удобно. Сключваш договор и в течение на три години караш чисто нова кола, при това плащаш ежемесечно 300-400 долара. Всичко е ОК, но  я се опитай да пропуснеш вноска. Веднага ще ти я вземат че и неустойка ще платиш.

   Така и живеят американците – на кредит. Те практически нищо не купуват веднага. Само на изплащане. Да живееш така е много яко, но не дай боже да загубиш работата си. В САЩ на всеки човек се води така наречената кредитна история. Всички нарушения се записват в нея. И край. Да получиш след това друг кредит или разсрочка - абсурд. Ще гледат на вас като на потенциален престъпник и ненадежден индивид. Яко. Но това е доста тоталитарно, според мен.  

История 2.7 “ Виртуалната любов и загадъчната руска душа”.

   Днес за първи път ми стана жалко за американците. Седя си в работата и изведнъж – звъни телефонът. Мъжът на другия край на кабела, американец с място в кариерата започва да ми плаче в слушалката.

   Историята му е  действително печална. Запознал се с наше момиче - украинка. Запознал се както се полага в Интернет. По нататък всичко се развило по законите на жанра: виртуална любов, признания, вълнения, ревност и, накрая, фразата: “мили искам дете от теб”. Е кой нормален мъж, даже и ако е американец ще се откаже от този увлекателен  процес? Но моя американец бил прекалено ленив даже за  това. Грубо казано изпратил този глупак на украинката долари в брой за да си купи тя самолетен билет до САЩ. Не чрез банков превод или Уестърн Юнион, а обикновен пощенски запис изпратил. На моя въпрос, защо не и е изпратил готов билет, започна да ломоти нещо за украинските спецслужби и подобни глупости ... да. Е, естествено след получаването на “паричната маса” моята съгражданка украинката помахала на своя   задокеански приятел  и си сменила имейла и скайпа.

    А мъжагата не можеше да разбере, как так него, почтения американец са го метнали така елементарно. Да той просто не можеше да повярва. Ревеше в слушалката и говореше, че на нея навярно нещо и  се е случило. Молеше ме да разбера дали всичко с нея е наред, жива ли е здрава ли е. Е, прояви се чувството ми на мъжка солидарност, трябва да помогна, викам си. Започнах да разпитвам мои познати в Киев. Оказва се че той не и знае телефона, така си общували по скайп или с имейли. И въобще, телефон май нямала. На моя въпрос: как така е влизала  в Интернет, от работата ли? Не знаеше.  А телефони в Украйна прекарвали според нейните думи след много голяма такса и дълги години чакане за ред. М-да. От душа се посмях – та това беше по времето на социализма. Добре викам, адресът на който си изпращал парите знаеш ли? Каза ми някакъв адрес. Не се мотах много много – за какво е Интернет, ако не и за справки. Оказа се моето познато политехническо училище. От този момент почти бях сигурен, че неговата мила украинка е всъщност някой небръснат вечно пиян и вечно закъсал за пари петокурсник – там просто момичетата бяха кът, поне по мое време.  Но американецът не се разстрои от новината,  той бедният съвсем беше превъртял.  Препоръчах му да се обърне към детективска агенция. А аз мислено поздравих геният на  нашите ученици и студенти, които са намерили нелош начин да поизкарат някой и друг долар към мизерната си стипендия.

    Въобще нашите руски момичета вече не се котират там. По-рано да – котираха се. Защото те поразително се отличават от американските - симпатични муцунки и дълги крачета, ненабраздени от целулита. Но след това се смениха поколенията – нашите мили момичета вече не са като едно време. Те са такива мили и покорни само до минутата на получаване на Зелената карта, а после ги обхваща тайнствената руска болест под името носталгия. Тази болест се изразява преди всичко в нощни ходения по руските дискотеки, ежеседмични чествания на рождени дни на стари познати в руските ресторанти и постоянното наличие на дузина руски приятели, подстригани като таралежи.  Не всички американци могат да издържат това, повечето се развеждат след време и след като се обадят в службата за емиграция момичето просто го гонят от страната.

История 2.8 “Свободата ни посреща  радостно на входа ... ако дочакаме реда си.”

   Осъществи ми се мечтата - посетихме Ню Йорк. Пътуването ни беше само за един ден  и всяка минута ни беше разчетена много точно. Преди всичко ние (група приятели) решихме да видим Статуята на Свободата..О! Статуята на Свободата! С нейното  изображение ние в Съветския съюз сме се сблъсквали още в детството си: основно в карикатурите в детското списание Крокодил и на плакатите за двата  свята - два образа на живота. После след промените, в произволни списания, като  символът на свободата и прогреса. Първите мои чувства, когато приближихме бяха възторг и благоговение, после ме осени мисълта: “Че тя явно е около три пъти по-малка от статуята  на Родината-Майка в Киев”, - когато видях тази Свобода. Сериозно – при сравнение ми изглеждаше като детска статуетка. Разположена е на симпатичен остров, докъдето има редовна линия с катери. Разходихме се  по това островче и в някой болен мозък от компанията се роди тъпата идея да се изкачим до самият връх на статуята. Речено - сторено!

   Постояхме половин час в подножието на статуята и влязохме вътре. Там имахме избор: или с асансьора нагоре но само до основите на  постамента, или по стълбата, но до самият връх на статуята, до така наречената корона. Естествено, решихме да ходим до върха. Ако знаех как ще свърши това нещо!

   По мои сметки загубихме около половин час в чакане на касата! Но това бе нищо в сравнение със самото изкачване по стълбите. Естествено, на нея нямаше предвидени тоалетни, нито места за пушене - нищо. Първата половина на изкачването беше лесно, а след това започна една безкрайна средновековна спирална стълба. Така и се придвижвахме: крачка по стълбата, навел глава на една страна, пет минути стоиш, чакаш, търкайки се в обувките на човека преди тебе, после още крачка. Ужас! Как се минахме само, но нямаше връщане назад Самата  конструкция беше много стара и износена вече. Но най-голямото разочарование ни чакаше. Неочаквано пред нас се откри неголямо помещение, което лично на мене ми приличаше повече на кабинка на бомбардировач, такова тясно и с малки прозорчета. Нашият разум отказваше да повярва, че заради тази гледка сме чакали толкова време. Поглеждайки през малкото прозорче видяхме само малка част от океана и брега  Но  вече ни побутваха да поемаме надолу и поехме също такова дълго спускане. Как ги псувах - как проклинах америкосите! Такава лъжа!! Но каква реклама и маркетинг!!! :)

История 2.9 “Пътешествие из Америка”

   В продължение на две години аз използвах всяка предоставила ми се възможност за това да попътувам нанякъде или да посетя някоя забележителност в Америка. В следващите редове ще се опитам да разкажа накратко за някои места където съм ходил.    

   Основно в САЩ се пътешества с автомобили. Така е по-удобно и по-евтино. Така постъпвах и аз. Във всички градове в окръжност от 800 мили от Вашингтон съм бил.  Федералните пътища там  са отлични – с няколко ленти. Слагаш  круиз-контрола на разрешената максимална скорост и пристигаш спокойно на местоназначението.  Вярно, пътуването е  скучно, няма катаджии да дебнат в храстите, нито ями по платното, приличащи на противотанкови окопи, нито тежки КАМАЗИ да ти идват челно. 

   Дразнят само две неща: ограничението на  скоростта до 75 мили в час (110 км) и возможността да попаднеш в задръстване.Защото в САЩ ограничението действително означава  ограничение и нарушаването му не се препоръчва. Превишил си скоростта  повече от 9 мили – стотарка глоба и записване в компютъра. Превишил си над 20 мили – извикване в съда и вероятно взимане на книжката за определен период. И не дай си бог да се опитате да предложите на полицая подкуп – веднага ще ви наденат белезниците. Но най-много омръзват задръстванията. Те са непредвидими. Може всеки ден да го минавате този маршрут и да няма проблеми. Но в един прекрасен момент просто ще чакате часове на шосето. И да се заобиколят такива задръствания е невъзможно. И да обърнете също няма къде. Така и си  стоите на място, нервно пушите и псувате на майка. А после като, че ли с магическа пръчица цялата маса от автомобили изведнъж тръгва като, че ли изобщо е нямало нищо.  А да разберете какво е предизвикало тапата е практически невъзможно.

   А също дразни тъпостта и непрофесионализма на повечето шофьори в Америка – федерални пътища с четири ленти, в четирите ленти се движат четири коли с еднаква скорост, вървят успоредно една на друга и то със скорост 55 мили в час при ограничение 65, а напред – празен път и ни една кола. Да светкаш и свиркаш, да им показваш неприлични жестове няма смисъл, не помага. Аз лично му казвам на това паралелно каране по двойки Голяма дивотия. Да ги избегнеш тези идиоти е невъзможно. Единственият по-ефективен способ е “побутване отзад”. Да намалиш максимално дистанцията и да му висиш зад бронята на малко разстояние с риска да се ударите. Обикновено започват да нервничат и ти отстъпват пътя след известно време, но ако пред тебе има бабичка с допотопен кадилак и това не помага. Бабичките не гледат в огледалата и са глухи....

    След това кратко встъпление ще премина към описанието на тези места които ми се удаде да посетя в САЩ:

   Балтимор – намира се на  45 минути с кола от Вашингтон и затова се води едва ли не като предградие на столицата. Нелошо градче. Една от главните забележителности е океанариума. Там наистина много ми хареса. Грамадни тигрови акули, скатове, калмари и други риби и създания. Великолепно пресъздадени късчета от тропическата гора на Амазонка, пустините и др. Красиво направено и с размах.

   Пенсилвания – нелош щат. Минах оттам, пътувайки за Филаделфия. Много ми хареса там един паметник - десетметров чугунен монумент. Музеите там са на ниво. И главното с което го запомних – на мой вопрос: как да стигна до музея на Пикасо - минувачът искренно се очуди: “Who is the guy” (А кой е пък този?). До  Пенсилвания се намира чудесна ботаничска градина и главната им атракция  – пеещите фонтани..

   Ню-Йорк – все пак няма да рискувам да ви разказвам за NY. Прекалено много е писано и снимано за него. Само ще кажа, че ми хареса със своя луд ритъм и многообразието. Но да живея в такъв мравуняк навярно няма да мога! А още, там карат безумно: не дават мигачи, престрояват се през три ленти на веднъж и непрекъснато използват клаксона.

   Отделен разговор за Брайтън Бийч.Когато за първи път попаднах в Брайтън, единственият въпрос, който се появи в главата ми беше, защо трябваше за изоставям живота си  в Съюза: приятелите, работата, роднините, да продавам апартамента и колата и да ходя в САЩ, за да живея в тази клоака? Ужас. Мръсни улички, над главата ти дрънчи метрото. Именно тук получих усещането, че се върнах назад във времето, в Съветския съюз. Въпреки че новата вълна руски емигранти не се заселва вече  в Брайтън, те идват тук често на покупки в руските магазини. Тук са останали преди всичко неудачниците.

    Бостън – градът много ми хареса. Крайбрежни улички. Единственият град в САЩ, който ми напомни на  Европа.

   Чикаго – когато пристигнах в Чикаго, бях просто мъртъв от умора: 14 часа зад волана – просто ужас. Но си струваше. Особено  ме поразиха небостъргачите и улиците на две нива. Много красиво. И много, много негри. А още, гаден климат: хладно, сиво и  ветровито.

   Бъфало – меко казано, за  мен това не е град, а последната спирка  преди Ниагарския водопад. Всъщност водопадите са  два: един на американския бряг, а вторият - знаменитата “подкова”, която принадлежи както на американците, така и на канадците. Отначало водопадът не прави впечатление, но после като приближите с корабчето самото място на падане на водата, усещаш величието на природата. Естествено, да се идва тука трябва само лятото.

   Сиатъл – и този град много ми хареса. Много уютен. Бях в щаб-квартирата на  Майкрософт. Честно казано това  даже не е  отделно здание, а цяло селище с улици и пресечки, на всички сгради  е написано Майкрософт. Но Гейтс не го видях, няма да ви лъжа. Ако го бях видял надали щях да го оставя жив. Много ми хареса рибният пазар. Прилича на Одеския. А главната им забележителност Сиатъл Спейс Нидл – една такава кула с диск на дълго и тънко краче – абсолютно не ми хареса.

   В Сиатъл стана интересна история. Като млад се увличах по бойни изкуства.  И ето возя се в таксито от летището, естествено бръщолевим си нещо с таксиджията. Шофьорът, здрав едни такъв негър, също се оказа любител на източното млатене.  Стана сума и за кунг фу и таксиджията като че ли случайно ми подхвърли че ще минем и край старото китайско гробище където е погребан Брус Ли. “Спирай!” – командвам го и отиваме двамата да търсим гроба му.  Никакви табели нямаше. След дълго търсене и лутане из гробовете явно попаднахме на подходящият човек – пазача на гробищата – един стар китаец. Питаме: къде е тука гроба на Брус Ли. Той вдига рамене и отваря една дебела кнгига, и започва да си мърмори нещо: 101, 132, 154, 174, 189, 234… Аз наум си мисля, че то в Китай фамилията Ли е разпространена както у нас Иванов, и уточнявам че търсим Брус Ли. Така, Брус Ли”, - поглежда пак в книгата, гробове номер 341, 549, 921.. “Стоп, стоп, стоп! – викам аз. – На нас ни трябва кунг-фу легендата Брус Ли”. “АААА!!!” – усмихва се китаеца и направо ни води към гроба му. Обикновен гроб такъв, със снимка. И море от цветя. До него гроба и на сина му - Брандън Ли.

   Щат Охайо. В този чуден щат посетих последователно три града. Кълъмбъс, Кливланд и Синсинати. Какво да ви разкажа. До тогава не знаех от къде произлиза  идиомата redneck. Сега вече знам. Коментариите са излишни, Кливланд ми хареса.

   Флорида. Райско място, когато в  средата на декември месец видях зелени палми, изпаднах в шок. Целият път от Вашингтон до Орландо ми отне 18 часа, вярно трябва да се вземат и задръстванията. По пътя минахме през такива градчета като Джаксънвил, Палм Бийч, Дайтона Бийч и други. Палм бийч ми хареса особено много: богаташки град. Какви вили и замъци само... Ехххх, ето къде да посрещнещ старостта си. А в Орландо най-забележитерното разбира се е Дисниленд. Вярно не е само Дисниленд а има и още 4 грамадни тематични парка. Успях да пребивавам само в Ем Джи студио. Хареса ми много. Въобще Флорида е приказно място.

   Маями – от Флорида отидохме на Маями бийч. Известността на местата просто ни задължаваше за ги посетим. Граждани! Не вярвайте на рекламните проспекти Туристическите агенции нагло лъжат. Какъв е този Маями бийч. Плажовете - обикновени. Мръсен пясък и мътна вода. В хотелите – като цяло високи цени. Но това което най-много ме уби, това е нощният Маями бийч. Там просто е страшно и опасно. Хващат те за ръка някакви здрави негри и те дърпат  в някакви мазета и сутерени, където според тях имало стриптийз шоу...Към тебе се приближават някакви наркомани и настойчиво ти предлагат да купиш нещо от тях. Проститутки и сутеньори, които се набиват на очи.  И мургави,  негри и мексиканци. Просто ужас!

Тръгнахме си с развалено настроение оттам. Обаче после като разглеждахме картата видяхме че Маями бийч е просто предградие на Маями.. А самият Маями е градът мечта. Никога през своя живот не съм виждал такова хармонично съчетание на небостъргачи и природа.

    Когато влизахме в града виждахме далеко пред нас центърът на града с небостъргачите  или както му викат амеранците даунтаун и отначало тръгнахме да го търсим по указателните табели. Караме ние значи по улиците, къщи като къщи, палми, паркове, а къде е центърът непонятно. Спираме да питаме случайни минувачи къде ви е центърът? Няма - викат. Ние им говорим, че търсим финансовият център с небостъргачите. Аборигените се обиждат – тук е всичко А ние все се съмняваме – бъркате нещо драги. И ме осени една идея – ние докато сме в колата виждаме само фасадите на зданията. Показах си главата през прозореца и погледнах нагоре, а там същите такива фасади, но на стотици етажи нагоре.

    А най-много в Маями ми направи впечатление украсената Новогодишна елха в обкръжението на палми – беше вече декември. Даже имам и снимка оттам – аз по  шорти и потник пред елхата и палмите. А още в Маями всичките трамваи са монорелсови и се движат по специални естакади над главите на хората. И убийствени такси за паркиране – 7 долара за 25 минути. Много ми хареса крайбрежната улица – в чисто европейски стил.  

   Лос-Анджелес. Във филма “Хубава жена” този град ми харесваше повече. Сънсет Булевард - с решетки по прозорците. Лос-Анджелис е разпръснато на голяма територия селище от градски тип. Едноетажни къщи на много квадратни километри. Има разбира се и интересни райони, например Бел Еър, където живеят холивудските звезди. Но повече ми хареса Малибу. В Лос-Анджелис практически не говорят на английски. Там всички карат на испански и 80% от населението са мексиканци.

   Лас Вегас. Да се описва този град е невъзможно. Трябва да се види. Малък съвет: в никакъв случай не ходете там през лятото: жегата е просто нетърпима. По улиците има стълбове  от които се разпръсква водна мъгла за да се увеличи влажността на въздуха. Да  си в Лас Вегас и да не играеш в казино е невъзможно. Там всичко така е измислено. Например влизате в хотела и за да се качите на асансьора пътят ви минава през казиното. Отиваш в ресторанта - правилно, пътят ви отново минава през казиното. Там всичко така е изчислено, че където и да ходиш пак попадаш в казиното. Или например, ходите по улицата, жегата е кошмарна и някъде си изведнъж ви обдухва студен приятен влажен въздух.. Вие чисто рефлекторно тръгвате към него – и попадате ... пак в казиното. Правилно, пред входа стоят грамадни нагнетателни помпи за студен въздух които създават прохлада на улицата.. Задължително посетете  Гранд Каньон. С автобус от Лас Вегас на  3 часа път, а си струва да се види – впечатленията са за цял живот

История 2.10 “Малко за образованието”

    Накратко: система на образованието в САЩ не съществува като такава. Толкова много повърхностни и необразовани хора не съм виждал  в ни една от цивилизованите страни на света. Съгласен съм че има и изключения. Сред американците също се  срещат много умни и образовани, но техният процент е малък. А вие какво искате? Американците нищо не четат, никъде не пътешестват и нищо не учат.

   Когато говориш с американци за пътешествия те имат впредвид изключително туризъм из собствената си  страна. Извън границата повечето от тях никога не са били и не се канят да бъдат. Затова представите им за другите страни у тях е малко извратено. Честна дума. Те са така уверени, че по-добра страна от тяхната на света няма и по-хубав град от техният – няма. Около 10% от американците имат задгранични паспорти. Още повече само една трета от сенаторите имат задгранични паспорти. А тези хора са много добре материално обезпечени и могат да си позволят да пътуват където си искат. Но на тях не им трябва. По-лесно е да гледаш филм за Европа по Дискавъри и да приемаш решения за бомбардировки над Югославия или да предоставяш помощи на Украйна ориентирайки се по глобуса.

   За училищата мога да предоставя и малък сравнителен анализ. Детето на мои колеги ходеше както в руско така и в обикновено американско училищше. Разликата беше от небето до Земята. Да, на детето не му се ходеше много на руското училище.  Там  му се карали, задавали му  домашни  и го изпитвали на дъската. Затова пак малкият още в трети клас вече решавал сложни задачи с умножение и деление, а в американското  школо още си рисувал  пеперудки и кученца.

   В американското училище учителя просто се бои от децата. Там не пишат диктовки, не решават контролни работи и не ги извикват на дъската. А ако детето не си е научило и трябва да му се пише двойка? Това ще го обиди и се развие в него чувство на непълноценност. А това че детето ще излезе  дебил от средното училище никой не го вълнува. Основният предмет в американското школо – това е  физкултурата. Не споря, това е  хубаво. Но все  пак кога Колумб е открил  собствената им  страна също трябва да се знае.

   Съществуват два вида училища: обществени, след завършването на които повечето деца не могат и да четат, камо ли да покажат своя щат на географската карта и частни, където образованието е по-добро, но не много, защото преподавателят просто не може да постави  двойка на детето: защото то ще се оплаче на  родителите си, и учителя просто  ще го уволнят.

   И училището, и пътешествията, и всичко останало на света детето в САЩ замества с телевизора. Вие може да отидете в някое убито гето в Харлем, където нямат кревати и спят на земята, но телевизор там ще имат обезателно. Според моето мнение, американците пред тази кутия прекарват по-голямата част от съзнателният си живот. Телевизорът – това е основният доставчик както на развлечения, така и  на информация за американците. Ако по телевизора не са съобщили за някакво международно събитие, то значи, е нямало такова. А американските телевизии отразяват събитията изключително от САЩ и Израел, други страни просто не съществуват. Понякога споменават и Афганистан, когато започнат да бомбардират. Или Русия, когато там потъне подводница.

   Образователните програми по американските телевизии са достатъчно много и все с  отлично качество. Аз например обожавам Историческия канал и Дискавъри. Но американците тези канали практически никога не ги гледат. А според мене, по американските телевизии освен тези два канала и още 2-3  просто няма какво да се гледа. Имах около 74 канала и на половината от тях  се въртяха сапунки, а на другата половина показваха ужасни ток-шоута.

   Ток-шоуто – това въбще е  отделен разговор. У нас ток-шоу означава обсъждане на някакъв важен или актуален проблем, където се събират  достатъчно умни хора и действително обсъждат проблема. А в САЩ ток-шоуто – това е преди всичко скандал. Например абсолютно е нормално участие в шоуто на младеж и девойка, които си изневеряват един на друг с най-добрите си приятели, или татковци, които спят със своите дъщери. Изясняват си отношенията направо пред камерата и публиката. Нормално е да  участват в шоуто хомосексуалисти, зоофили, лесбийки, убийци, маниаци. Аплодират ги и ги ободряват. Младият и глупав американец ежедневно гледа такива малоумни шоута и си мисли:  да бъдеш хомо или педи или убиец е нормално – ето, даже по телевизора ги  показват.   

   Да имаш висше образование в САЩ е престижно. Американците предварително знаят: ако аз завърша такъв  институт, ще взимам после 80 хил.на  година, а ако такъв – то само 75 хил.. При това тази система действително съществува, не гледайки способностите на човека, неговата съобразителност и ум. Имаш диплома, значи заплатата ти не може да е по-ниска от това ниво. Така че ако ви говорят, че дипломите в САЩ нямат значение, не им вярвайте!

   А въобще, висше образование в САЩ  може да си  позволи съвсем не всеки, примерно 5-10% от младите. На година обучението варира около 20-25 хил. долара в зависимост от престижността на  университета. Тук не влизат разходите за учебници и живот в студентските  градчета. Само не ми говорете че имало стипендии, тях основно получават или негри, или индийци, или сексуални малцинства. Нормалният бял човек с нормални сексуални наклонности трудно получава стипендия. Основно те теглят студентски кредити за обучението си и завършвайки университета  всеки има на ръка не само диплома но и дълг от няколко хиляди долара на врата.

   Американците ми завиждаха за двете дипломи. Явно наум си пресмятаха по колко хиляди ми е струвало обучението А аз не им издавах тайната, че у нас е почти безплатно.

   Помня как почти разплаках един стар емигрант от Украйна. Още през 1985 година избягал в Щатите. За да даде добро образование на двете си деца взел толкова заеми, че едва ги изплатил и почти не попаднал в затвора заради мошеничество.  Но все пак успял да събере нужните суми. Вярно парите му стигнали само за колежи, но и на това той беше щастлив. И беше щастлив до момента на нашата среща. В началото както бива винаги, той ми се хвалеше как си е устроил живота тук , къща, кола, изучил двете си деца, а в Съюза едва ли щял да постигне това. Аз му изясних, че колежът е нещо като нашето ПТУ и да се нарече добро образование това може само ако си притвориш очите. А после като му казах, че в Украйна съм взел почти безплатно две дипломи за магистър и легализацията им тук в САЩ е станала за около 2 дена плюс малки такси. –  изпадна в шок.

  Той не беше в шок – беше в ступор. А аз тихо злорадствах. Не му казах разбира се че моите дипломи са така бързо легализирани защото институтът който съм завършил в Киев има сключени договори с Асоциацията на висшите заведения в САЩ, и че само три такива ВУЗа у нас имат договори.  Но това не променя нещата кой знае колко.

История 2.11 “Развлеченията на  студентите от  престижните вузове в САЩ”

   Веднъж с моят  приятел Олег видяхме обява за дискотека в супер престижният университет Джорджтаун. Тогава все още хранехме илюзии, че ще си намерим подходящи американски гаджета. В нужното време  бяхме на нужното място.     Дискотеката представляваше оградено игрище за бейзбол на което бяха паркирани в редици стотици коли. Почти всички вече бяха направили главите, въпреки че от алкохола присъстваше само бирата. Тя беше навсякъде, на асфалта течаха реки от бира, а празните пластмасови чаши весело хрущяха под краката ни като кестените в Киев.

   Но това е  лирика, а житейската истина беше, че на входа на площадката стояха двама здрави негри, по-точно е да ги кажем афро-американци, в полицейска униформа и никого не пускаха на игрището. Тоест пускаха, но само тези които имаха пропуски за събитието – специални пластмасови гривни на ръцете си със отровно жълт цвят. Всичките наши увещания към негрите за това че в дискотеката са останали нашите приятели и роднини, колата и че сме си загубили гривните в суматохата  не дадоха никакъв ефект. Опитът ни да свалим една гривна от пиян младеж спящ в храстите също  до нищо не доведе. Не пускаха не само нас, там имаше една голяма тълпа от поне 20 човека и всички им се молеха, но все безрезултатно. Ние бяхме отчаяни.

   Махнахме с ръка и извикахме «Но пасаран», в свободен превод на руски, бихме отбой. Какво беше нашето удивление, когато завивайки зад ъгъла на игрището, видяхме още един  вход за територията на празника. Тук нямаше никаква охрана, камо ли негри. Тук въобще нямаше никого, освен един очилат стар дядо, който открито си дремеше на един стол. Ние с Олег се поогледахме и за няколко секунди се оказахме на заветната територия. Така и не ми стана ясно, за чий ... бяха поставили такава охрана на официалният вход, а не бяха заградили страничните, явно на местните студенти и през ум не би им минало да пообиколят малко игрището. М-да.

   Самата дискотека подробно няма да описвам. А ако искате  накратко: тълпи пияни студенти се търкаляха  под/над/до колите. Пиенето се разливаше  на главите, челните стъкла на колите, по блузките на момичетата и частично в гърлото. Такава тълпа пияни подрастващи никъде не бях виждал, даже на абитуриенския си бал. Още повече това не бяха съвсем подрастващи. Защото в САЩ може  да се пие само над  21 години. Аз честно казано, въбще не мога да си представя как така може да се напиеш изключително само с  бира. Аз лично толкова не мога да изпия, просто не мога да побера толкова течност в себе си. Завиждам им на  американците: те притежават удивителната способност да се напиват с  минимални разходи на  финансови средства, аз това  не го умея. Поскучахме около половин час всред този елит и напуснахме с твърдото обещание  никога да не се връщаме повече тука.

История 2.12 “Малките дреболии”

                                            

   В тази бележка ще ви разкажа за тези малки  дреболии с които се сблъсквах по време на живота си в САЩ.

   Преди да започна да пиша тази глава си направих една огромна чаша кафе. И абсолютно неслучайно сравних вкуса на тази приготвена от мен напитка с това кафе, което пие голяма част от хората тук. Та кафето в САЩ е пълен боклук. За мене това е непонятно. В магазините разтворимото и обикновеното  кафе са  просто отлични. А  в кафенетата, сладкарниците и даже в ресторантите - кафето е пълна гадост. Просто гадост. Това даже не  е кафе, а някаква субстанция с вкус на горяла гума. Изключение прави само  кафенето “Стар Бакс”. Всички пият кафето горещо, а чай в САЩ пият само с лед. Непакетиран чай въобще не видях по магазините. Но кафе пият всички. По улиците хората си ходят с картонени чашки в ръце, в кафемашините винаги седи дежурната чашка. Още повече  пият кафе не само сутрин, но и  обед и даже вечер.

   А също ме порази как се обличат американците. На работа  основно всеки си ходи както си иска.  Хората в костюми са рядкост. Обикновено в частните фирми хората се обличат както им скимне. Какви ти там вратовръзки и костюми.

   Когато с мои приятели ходихме на екскурзия по Карибско море ни направи впечатление, че на кораба всяка вечер се обявяваше така наречената Официална вечер (Formal Evening). Тоест на вечеря може да се ходи само с костюми и вратовръзки. При жега от 40 градуса. Дълго време не можехме да разберем защо, дали им хлопа дъската на американците или така обичат костюмите. Ние ги ненавиждахме защото ги обличахме 330 дена в годината. И искахме поне през отпуската си да си отдъхнем от тях. А после вече разбрахме, че за американеца да облечеш костюм и да отидеш на вечеря – това е много яко. Те само през отпуската може да си позволят това, в обикновените дни почти не ги ползват..

   В началото негодувах, когато виждах на улицата хора облечени в строги черни и скъпи костюми, а на краката с бели евтини маратонки. Представяте ли си? Черен костюм и панталон, жилетка и маратонки. Същото е и с жените: изтупала се някаква чернокожа във вечерна рокля и шляпа с чехлички. Не се стърпях и попитах. Оказа се че просто си пазят обувките. Хубавите обувки при тях са и скъпи. Затова и ходят на работа с гуменки и маратонки, а  там вече си обуват скъпите обувки.

   А още американците обичат да пишат всякакви предупредителни надписи. Например в тоалетната  на ресторанта винаги има табелка: “Работниците от ресторанта са длъжни да мият ръцете си след ползване на тоалетната”. Нима ... останалите явно не са длъжни да правят това. А сервитьорите без този надпис никога не биха се сетили да си мият ръцете. Но това е нищо! Какво пише на стоките по магазините – не може да си представите. Например, на упаковките с препарати за миене на съдове има означение: “Не е за вътрешна употреба”. Та ако реша да си измия зъбите с него значи не е за препоръчване. Или в Дисниленд на всяко вагонче пише: “Атракционът може да предизвика дисфункция на вестибуларния апарат”. На чашката с кафе пише: “Много горещо”, а на пакетчетата с кубчета лед: “Много студено”. Между другото пътните знаци са им дублирани с надписи на английски. Например, знак “забранено завиването на ляво” се дублира от: “No left turn”.  На прахосмукачката пише: “Не пускайте уреда във вода”, на тостера: “Не поставяйте в тостера странични вещи”, а на сешоара: “Не използвайте сешоара във ваната или под душа”.               Създава се впечатление, че тези вещи се купуват от едни олигофрени, които така обичат да пият препарат за миене на съдове, а след това да си потопят прахосмукачката в басейна.

   Но по късно разбрах защо производителите лепят тези малоумни надписи. За да не ги съдят. Американците обожават да се съдят. В Макдоналдс някоя баба се заляла с чаша кафе и се изгорила, подала иск в съда и ги осъдила да доста пари, защото не знаела видите ли, че кафето е  горещо. А какво да е кафето, боже мой, студено ли? И ето в Макдоналдс започнали да лепят предупредителни надписи на всяка чашка. Или например, когато семейство спечелило куп пари от фирмата Уирълпул, когато  жената си сушила косата със сешоара, стоейки под душа и я ударило  220. Примери бол.

История 2.13 “С какво вертикалните 4 километра се различават от хоризонталните”.

   Това се случи по време на първата година от моето пребиваване в САЩ. Тогава все още имах надежди, че ще поддържам себе си в идеална физическа форма и въобще ще водя здравословен начин на живот. Какъв съм бил наивен. Но въпросът не е за това. Недалеко (на 2 часа с автомобил) от Вашингтон се намира много красивия национален парк Шенондоа. И ето поканиха ме колеги да се разходим до там веднъж. Беше вече късна есен. Всичко в жълти и червени листа. Красота неописуема.

   А самият парк си е просто една нашенска украинска гора, с хълмове. Из гората има пътеки. По точно е не пътеки, а цели маршрути. Маршрутите са отбелязани с цветни ленти по дърветата. Тоест, на всеки 20 метра на някое от дърветата има нанесено цветно обозначение от ленти. Има оранжева, зелена, синя и т.н. Всяка пътека си има своя продължителност. Отначало си избрахме една пътечка само  3 км. Тръгнахме. Не знам, но май там нещо объркахме или си бяхме купили фалшива карта, или пътеките бяха само за бой-скаути със голям стаж, но примерно след около 6 км разбрахме че сме се заблудили. Гледайки картата, решихме да съкратим малко пътя. Сменихме пътеката и се оказахме на 2 км по далече от мястото където оставихме колите си. Като цяло пътеката я сменяхме още няколко пъти. Започна да се мръква и взехме да зъзнем, а и вече трудно се виждаха цветните маркировки и пред нас се очертаваше възможността да спим в гората – което на нашите американски приятели никак не се харесваше. Слънцето още не беше залязло и като някакво чудо попаднахме на желязна табела която указваше пътя към паркинга за автомобилите. На указателната табела имаше две пътеки, едната - 4 км, втората - 3 км. Верни на здравия разум избрахме по късата. Как само се учудихме като по късата пътека ни поведе право нагоре през планината. 2 км по вертикалата нагоре. Мислех си, че ще умра. Защо не бяха казали в табелата че краткият път води през планината. Садисти. Какво да ви кажа – излязохме от гората вече при пълна тъмнина. Оттогава вече не обичам гората.

История №2.14 “Траспорт и отпадъци”

 Боклукът

   След първите две седмици на моята деятелност в Америка у мен естествено се натрупаха отпадъци от тази деятелност, а именно онова нещо наречено боклук. Купих си специален пластмасов плик (тук боклуците само така се изхвърлят) и тръгнах да търся контейнер за да го хвърля. Час търся, два търся, целият двор обиколих - няма! Започнах да нервнича, минах още веднъж – и пак нищо. Седнах на бордюра и се замислих. Излиза по едно време една лелка с торби с боклук и аз веднага след нея.  Това което видях ме потресе. Приближи се към една ниска куличка, която стоеше точно по средата на двора, натисна някаква ръчка, отвори се капак, там изхвърли торбите и с достойнство си тръгна. Сега да поясня: представете си – куличката от облицовъчни червени тухли, зелен капак и с бордюр от мрамор. Накратко покрай нея минах поне 20 пъти но и през ум не ми мина че в това архитектурно чудо се изхвърляха боклуците. А главното – нямаше миризма.  (а аз главно по-нея  се ориентирвах).

Транспортът

А защо все пак са така дебели? Да, те пеш не ходят. Излизат от вкъщи сядат в колата и отиват на работа, излизат от работа сядат в колата и отиват в магазина, а от там в къщи. По друг начин не става, обществен транспорт няма. Метро? Десетина станции предназначени според мен да приютяват бездомниците да не замръзват през зимата.  Автобуси? Аз поне не съм виждал, но може и да има.  Да, то всъщност тук и няма къде да се ходи. До нас имаше една малка горичка, дай викам да отида там веднъж да подишам чист въздух. Глупости! Цялата гора беше заградена и имаше табела: “Вход няма и няма и да има, а ако ви хванем – глобата е 100 долара”. Ако искате да се разхождате в гората пропътувайте около 40 км до специално обособена горска зона. Входът е 5 долара, който включва и места за барбекюта.

История 2.15  “Какво ми харесва в Америка”

И така, какво в Америка е хубаво:

1.      Всички се усмихват.

2.      Заплатите.

3.      Големите заплати (защото моята не беше  такава,  затова).

4.      Първата страна, където почувствах че моя английски не е чак толкова лош. Негрите и мексиканците говорят по-лошо и от мен.

5.      Бутилка бира - 40 цента.

   Шегувам се. А ако трябва по-сериозно, то Америка е страна посветила се на една цел - на живеещите в нея трябва да им е удобно. Не е важно с какви средства  това ще се постигне. Тук няма никакви табута. Ако ти се поиска нещо да правиш  - прави го. Стискат ти обувките? Свали ги и си сложи краката на масата. Не е важно, че чорапите ти не са прани от два месеца, съседите ще се преместят през няколко маси и ще продължават да ти се усмихват, защото разбират, че така ти е удобно. На мене това ми харесва, въпреки че шокирва много хора В началото много ми беше чудно, когато на преговори солидни чичковци се секнеха шумно в своите маркови носни кърпички от Пиер Карден в течение на две и повече минути и то с такава сила, че ми се искаше да си запуша  ушите. После привикнах.

   Втората черта на Америка: тук е много модерно да си ерген. Когато идвах тук, няколко месеца преди това, изкарах курс по оцеляване: за седмица се научих да  гладя, пера, завързвам връзката и да варя борш. Както се оказа всичко това е било излишно. Пране? Носиш всичко в обществената пералня, там  за 70 цента за дреха  всичко  ще изперат, почистят,  ароматизират, изгладят и ще ти го дадат обратно закачено на еднократна закачалка увито в целофан. Да вариш борш? Каква глупост. Американците нищо  не готвят, не умеят. Всички магазини са заредени с полуготови продукти. Кутийка с котлет, кутийка със сирене, купичка със супа, пакетче с почистена и измита салата...купуваш, слагаш всичко в микровълновата и готово...след пет минути  обядът е на масата. Сега ми стана напълно ясно защо американците се женят толкова късно.

   Американците нямат много проблеми, основният им проблем е само да изкарват пари. Тях не ги вълнува кой ще победи на изборите: Гор, Буш или Папата. На тях им е все тая. Не ги плашат новините по телевизията, те просто не ги гледат. Не ги вълнува проблема на глобалното затопляне или гладът в Хондурас, те си живеят в свой собствен уреден свят и плюят на всички. А у нас в Украйна всяка сутрин се  коментират новините показани вечерта, кой какво казал, кого бомбардирали....  А те предпочитат да  обсъждат къде ще отидат на почивка през таз годишната отпуска. И това ми харесва в тях, въпреки че и ме възмущава едновременно...

   По принцип, американецът винаги се старае да ти помогне при това искрено. Е невинаги се получава, но се стараят. Американците дори когато не искат да ти помогнат ще го направят вежливо. Например с фразата: “Could you wait on the line, I’ll check our database” (Не затваряйте, ще потърся в нашата база данни) и ви оставят на да чакате 20 - 30 минути, вместо да ви казват: “Ние справки не даваме”, когато слушалката вече лети към апарата.

   Законът е закон. Ако в Америка не си нарушил  никой закон може смело да плюеш на всички около теб.  Друга работа е че някои закони са доста странни.  Но ако ги спазваш, то никога не би ти се налагало да посетиш полицията. И най-главното! Чистосърдечното признание тук все пак смекчава вината.  Ако си превишил скоростта и са те спрели полицаите по-добре си признай и се покай, вместо да намесваш болната си леля при която така спешно трябва да отидеш. И в 50% от случаите ще те пуснат само с предупреждение че така не трябва да се кара. А у нас признаването на вината само удвоява глобатата ти....

   Американците са  достатъчно добродушни. Никой открито няма да те прати на майната си. Може и да са ме пращали, но аз да не съм разбрал? Едва  ли, да те пратят с такава усмивка на уста  даже Станиславски не би могъл да изиграе..

История №3.1 “Как си купих автомобил”

   Пролог.

   Автомобилът не е разкош, а средство за предвижване. Тази проста истина я разбрах още на втория ден от своето пребиваване в Америка. Обществен транспорт тук няма като цяло. Има метро - 12 станции из цялата столица, мръсно, неудобно и оставащо в мене впечатление на зарината в земята  наша извънградска електричка. Само дето в нашите електрички няма афроамериканци.

   Разочарование.

   Започнах да си търся автомобил. Както се предполага за начало си купих местни  списания с обяви за продажби. Опа, казах след съответното задълбочено изучаване на обявите. Форд Мустанг 95 година за 6 000 зелени, такова нещо е  възможно само  в Америка. Зарязах всичко, и се запътих към дилъра (в списанията печатат обяви само от дилъри). Какво жестоко разочарование ме чакаше там. С усмивка ми  поясниха, че Мустангът за 6000 току що са го купили, но затова пък имат Тойота Терсел за 7000  96 година без климатик (което за САЩ е немислимо). Бях в шок. Надявам се, че разбирате  каква безгранична пропаст лежи между Форд Мустанг и Тойота. Ако още не сте проумели ситуацията, то пояснявам: това е  все едно да сравняваш Мерцедес за 6000  със Запорожец (и то от гърбавите) за 7000.

   Отклоних офертата на дилъра и тръгнах към следващите адреси, където, съдейки по обявите  ме чакаше великолепно златиста  Тойота Кемри 95 година за 6000 , и то с лети джанти и кожен  салон. Тази чудесна количка я видях отдалеко, тя стоеше като кралица в центъра на дилърската площадка, а около нея имаше тълпа зяпачи и купувачи. “Стойте, аз съм първи, аз я купувам!” - исках да извикам. Разбутах малко тълпата. О! Какъв възторг  изпитах, когато седнах в  нея и видях стереосистемата Бос. Край, опаковайте ми я, не се поколебах ни за минута. Влязохме в кабинета и започнахме да оформяме бумагите. Остана само да подпишем договора. Изненадващо видях там “total - $10,500”. “Excuse me! – започнах да се учудвам, - but in your advertisement you stated a bit different price!”. На което ми обясниха, че техният човек случайно е объркал документите на колата когато е подавал обявата и Кемри-то за 6 000 е ей онази развалина, стояща в дъното на салона, а това което ми е харесало, струва  $10,500. Аз без да си взема довиждане тръгнах да си търся такси.

   Стига бе, та това е Америка, не може току така нагло да ме лъжат. Оказа се че може, и още как може... Остана ми последната надежда, обява за продажба на Тойота Пасео 96 година. Пристигам,  моля да ми я покажат. Показват ми я, като ми описват, каква  класна машина е, гледам на колата - трепач, гледам на продавача - просто Енцо Ферари. Повдигам предният капак, разглеждам  двигателя, като че ли липсва някакъв ремък, шайбите са там , а ремък няма. Питам: уважаеми, а къде е ремъкът? Отговор: а защо е нужен, тя и така си върви…. Паля двигателя, взимам лист хартия и я доближавам до ауспуха (за да видя чистотата на изгорелите газове), продавачът като ме видя се изпоти – хайде стига, каза, довиждане, нямам повече време. Като цяло ми стана ясно че тези дилърски продажби са предназначени изключително за глупавите американци, които поглеждат двигателя веднъж в годината и то, за да видят  ВИН-кода преди техническия преглед. 

   Но аз ще тръгна по друг път

   Стана ми ясно, че трябва да сменя тактиката. Седнах пред компютъра и потърсих в Интернет. Намерих няколко сайта в които просто въвеждаш своя пощенски код, указваш модела и примерната цена на търсеното от тебе и  ти предлагат в пределите на  10 км от дома ти продавачите на автомобили. В този случай се показват не само дилъри, но и частни лица. По този начин още първата вечер си намерих трима човека с: две Мазди 626 и една Нисан Алтима. Звъня, говоря: машината искам да  огледам, казват ми адрес - идвайте. Първата машина беше добра, Мазда 626 V6 2.5 Вагон, не кола - песен. Започнах да разпитвам, удряна ли е, питам. Не, говори продавачът, а то се набива на очи. Аха! Точно в багажника акуратен заваръчен шев. Добре, говоря си наум, нямам ти доверие. Втората машинка (Нисан Алтима)  просто не ми хареса, не ми хареса и това е.

А ето, третата кола направо ми хареса. Мазда 626 2.0 тъмнозелен металик, всичко както трябва  (огледала, стъкла, багажник, резервоар, 5 регулировки на седалките), климатик в отлично състояние. А касетофонът,  даже фирмата му няма да споменавам, че някои може да се обидят. Като цяло, хареса ми. Помислих си, че ако пжвечето американци са льохмани, то задължително трябва да се възползвам от това.. Поинтересувах се за цената, той ми тика лист от списанието Кели Блу Бук (нещо като  справочник на  цени за употребявани коли). На листа е написано  suggested price, аз на тебе  suggest съвсем друга цена ще ти кажа. И му казвам цена доста по-малка от неговата. Той едва ли не припадна от такава наглост, и му казах че мога и да му увелича малко от цената. Вторият му въпрос беше: “Where are you from?” Досети се гадината. Рашън, говоря, руснак съм, сам  си си виновен, ти продаваш колата, не аз на тебе. Искал да помисли: ок, позвъни ми. Звъни ми на следващия ден – съгласен е. Пристига със всичките документи, давай, вика, акт за покупко-продажба да пишем. Глупавичкият ми. Казвам му, че съм готов да купя колата му за договорената цена и тука, като между другото, задавам въпрос: “А има ли в багажника резервна гума?” Той ме гледа с очи с размер  на 25 цента. “Как? - искрено се учудвам след като поглеждам - Че тя тази резервна гума много плешивичка, (едва ли я е поглеждал има ли грайфер или не), аз кола  с такава гума  не мога да купя”. Той пали колата и изчезва, пристига след час с нова Гудиър в багажника. Това е съвсем друга работа, му говоря, но трябва да я тестваме малко на пътя. Качваме се. Правя му забележка че спирачният педал малко вибрира при спиране, ще изчакаш ли един ден да се консултирам – съгласен е. Вечерта правя контролно обаждане на един познат в Киев (в Киев по това време е  5 сутринта, но нали ми е приятел - не се обиди че го събудих). Ясно - накладките. Пристига Джъстин (така се казваше) на следващия ден, а аз: сори викам, не мога да ти купя колата така,  не отговаря на нормите за безопасност,  консултирах се със своя адвокат и той ми  каза, че ако я купя и взема, че катастрофирам с нея, за това ще бъдеш виновен ти. Той подскочи, американците се отнасят много сериозно към това, особено се страхуват от адвокати. Пристигна след 2 часа, не само накладките бяха сменени но и спирачните дискове бяха нови. Стана ми жал вече за човека и му казах,че  утре сутринта ще я купя. Но на сутринта в мене отново се събуди хазартът и непосредствено преди да му дам парите  “забелязах” малка вдлъбнатина на вратата (аз разбира се и до сега я виждах че е там), примижах с очи  и не му дадох 200 долара за подмяна на вратата (те тук нищо не ремонтират – ако има вдлъбнатина сменят цялата врата). Знаете ли, мислих си, че ще ме удари. Но той и това изтърпя. Извършихме с него акта на покупко-продажбата, въздъхнахме свободно (най вече той) и си тръгнахме. А вдлъбнатината аз още вечерта я изправих с два три удара с чук увит във парцали. Равносметката: колата ми излезе  1200  долара по-евтино от първоначалната цена + нова гума, накладки и дискове.

   Карам си сега и си пея. А вместо епилог ще ви кажа една много интересна подробност. Когато продавач в САЩ подписва документи за продажба, той официално попълва и специален формуляр, в който собственоръчно  вписва пробега на колата  и се подписва, че той носи отговорност  за това, че тази цифра  е вярна. И то как носи отговорност!

История №3.2 “100 метра чистачки”

    Стана хладно, започнаха дъждовете. Старите гумички на чистачките (това са тези нещица които чистят предното стъкло) на моята Мазда спряха да се справят с капризите на дъжда и пред мен остро застана въпросът за тяхната замяна. Пристигам в сервиза на Мазда. Говоря им: трябват ми нови чистачки за този и този модел…Няма проблеми, 47 вашингтонки всяка, 94 долара общо, да ги сменим ли? Аз съм в шок. Две нещастни чистачки  за почти стотарка …. Не ... , мисля си, така няма да стане.  “А само гумички имате ли?” – проявява се моя руски гений. По очите му познавам (на продавача), че не ме е разбрал. На монитора на неговият компютър виждам че има разрези на чистачки размери и производители , показвам му с пръст, ей това имате ли? Виждам, отново не ме е разбрал.  Искам да ми донесат една чистачка, носят ми. Пред очите му изваждам гумичката, той ме гледа все едно съм  Дейвид Копърфилд, който вади от ръкава си  Статуята на  свободата.  Идиот такъв. Показвам му гумата, такава продавате ли? Да, имали като че ли. Донасят ми цяла макара с гума - около 100 метра, а може и повече. Учудвам се. Моля ги да ми продадат 2 метра и питам колко искат.  Виждам го че се обърква, какво става уважаеми? Оказва се че не знае колко струват моите 2 метра, но цялата макара била 7 долара. С невъзмутим вид му давам един долар и си отрязвам 2-3 метра. Равносметката -  имам нови чистачки за 1 долар, а най-главното, да бяхте видели очите на този продавач….

   Между другото и още една история: търсих си тасове на колелата за Мазда. В сервиза  струваха 29 долара всеки, все пак фирмени са си мислех. Намерих в обикновен автомагазин нефирмени за 16 долара парчето, всеки тас в отделна опаковка. Ще взимам и още как. “Колко бройки искате?” – ме пита продавачът, като че ли не знае че колите са с 4 колела. Четири. Той ми изнася една голяма кутия, в нея има четири капака, цялата кутия струва 19 долара. После цял ден мислих над тази хитра икономическа задачка. Въпреки моята икономическа диплома не разбрах защо един капак струва 16 долара ,а 4 броя -19 долара??? Възможно е да има отстъпка, но чак такава ...  Така и до сега не разбрах къде ме минаха ...

История №3.3 “36 мили до близкия Макдоналдс”

    Да караш по американските пътища е лесно, ако си живял там много години, защото непознаването на града не те освобождава от отговорност пред полицията. Съгласен съм че има много указателни табели и то на всяка крачка. Но само да пропуснеш необходимата ти табела - обратно на това място ще се върнеш минимум след половин един час шофиране, ако ти провърви все пак.

    Една вечер изненадващо открих че няма какво да вечерям у нас. Питам съседа къде е най-близката закусвалня. Излиза, че буквално на около миля от вкъщи има Макдоналдс. Подробно ми обяснява пътя до там – излизаш на  на хай-уейя, минаваш около миля и виждаш указателна табела. Отклоняваш се по нея. На хай-уея скоростта  е около 100 км/час. Гледам, пътят се разделя, на една страна  виси табела: “Изход №69”, а на другата: “Изход №68”. А на мене ми трябва №15 и я търся. Свърнах по №68, след триста метра надпис: “Летище Далас - 18 км” и пътят рязко завива на 90 градуса на тази страна която въобще не ми трябва. Братчета, аз тези 18 км така и  си ги изминах - ни един изход или място за обръщане. Стигнах до летището, там обърнах  и хайде още 18 км в обратната посока…. Сега когато карам по карта спирам по-начесто, да правя сверка с картата.

   Да шофират те не умеят. Това е безспорно доказано. Там където се съберат повече от трима американци започва задръстването. Най-много ме убива тяхната чудата особеност никога и при никакви обстоятелства да не се престрояват от лента в лента  (може би просто не умеят?). Пример: хубав път с три ленти, кръстовище, червен светофар, а в средната лента стои колона от 8 коли, двете съседни ленти са празни, въпреки че няма никакви забранителни знаци, по всичките ленти може да се кара направо – но те стоят празни. Както са карали преди кръстовището един зад друг в една лента, така са и спрели. Идиотизъм някакъв. Още един пример: карам си на трилентов път в средната лента, на никого не преча и изведнъж чувам клаксон. Гумата се е спукала мисля си и намалявам да спра… свиркат ми отново, поглеждам в огледалото – зад мене колата ми свири. Американецът през цялото време е карал зад мене и даже не се е опитал да ме изпревари. Най много ме ядосва идиотската привичка на която казвам каране по двойки. Движат се две или три коли в съседни ленти. Карат една до друга с еднакви скорости. И не може да ги заобиколиш. На пресветването с фарове и клаксона те започват още повече да намаляват скоростта, а звукът те просто не чуват, поради затворените прозорци, мощните уредби и климатиците. Така и си караш зад тях по трилентов празен хай-уей със около 80 км/час.

   За клаксоните. Аз лично не съм виждал (даже и в Украйна) такива шофьори, които така охотно натискат своите клаксони. По всеки повод.  И културата им на шофиране отсъства като такава. Цялата им дисциплинираност се крепи на страха пред полицията и глобата. Засичания, не даване да се престроиш, липса на колегиалност на пътя – това са нормални явления. Единственото спасение е: ответна наглост, съответно в двоен и троен размер. Не те пропускат – включваш дългите светлини, натискаш клаксона  и тръгваш.

   Поставих си антирадар, изясни ми се, че в някои щати е разрешен, а в някои не. Аз живея във Вирджиния, където антирадарите са забранени, а работя в Окръг Колумбия, където са разрешени. Затова ежедневно, два пъти на ден  правих процедурата по снемане и слагане на антирадара. Миналата седмица ми омръзна и монтирах антирадара под бронята, а сигнализацията я изведох в купето.

   Има разбира се и положителни страни. Може да завиваш надясно и на червен светофар, което е много удобно. Достаточно е евтин бензина. Скоростните пътища в населените места са почти толкова разбити както и в Киев (честна дума, не повярвах на очите си).

   И малко за бензина. Много ме удиви тяхната маркировка на видовете бензин, имат 83 (нормален), 87 (+) и 90 (супер). Когато за първи път зареждах на бензиностанция, видях това и вече се канех да питам дали нямат някакъв по-нормален бензин, защото според мене със 83 съвременна нормална кола няма да върви. Гледам спира едно  Мицубиши Еклипс и налива пълен резервоар от 83, и тръгна ...  и още как тръгна. Явно тук по-друг начин изчисляват октановото число и означават бензин.

ИСТОРИЯ №3.4 “Напразно”

   Всичко на нашият несъвършен свят рано или късно се чупи, колите и те. Ето и моята Маздичка изведнъж взе да дими, замириса и ме вкара в състояние на пълен ступор. Да ти блокира двигателя в Америка - това означава да хвърлиш колата на моргата, защото ако ти го ремонтират ще ти струва колкото нов Мерседес. Поглеждайки под капака,  въздъхнах с облекчение – отнякъде капеше масло и от скоростта тези капки вятърът ги отнасяше върху горещият изходен колектор, където то изгаряше и пушеше. Елементарна глупост, но все пак трябва да се возим. Три часа  загубих в търсене на мястото от където капеше но така и не намерих нищо… нямаше какво да се прави, ще трябва да се ходи в сервиз.

   Препатили хора отначало се опитваха да ме откажат да ходя във фирмения сервиз на  Мазда. И правилно - там цените са просто луди, но все едно замижах и отидох. Нощта прекарах в тревожни размисли, но вече на сутринта имах ясен план за действие. Работата е в това че преди около 2-3 месеца в същият сервиз, за 19.99 вашингтонки, ми смениха  маслото и имах фактура за услугата. Сметката ми беше  проста…

   Пристигнах пред сервиза на Мазда много ефектно:от колата пушеше яко, а от вонята даже мухите умираха докато летяха. Красиво спирайки на метри от официалния вход, едва ли не в движение изкочих от колата и влязох в приемната на сервиза. Целият сервиз беше в шок. Пререждайки тълпата от хора приближих към гишето на приемчика викайки нещо нечленоразделно и тупнах с юмрук по масата. Всички погледи се съсредоточиха към мен. По нататък си беше един спектакъл който не беше за изпускане. Виках, че съм важно лице и преди време са ми сменили маслото тука, а сега това масло гори! Виках, че съм дал цели 19.99 долара  и съм си мислел, че всичко ще е ОК нали е фирмен сервиз това, а  се получило както винаги!!! Вие ми счупихте колата, погледнете - не, дигнете си задниците от тези столове и вижте колата ми - тя гори!!! А аз съм тук по важна работа!!! И още веднъж удрям с юмрук по масата  и им тикам фактурата. В Балтимор посрещах важна делегация (лъжа естествено), а обратно се прибрах на колесар заради вашият некадърен ремонт! Вие знаете ли колко ми струва?! Не?! НЕ?! Ще узнаете!!! Защото ще ви съдя за пропуснати ползи!!! Тук замълчах за да си поема дъх. В залата цареше тишина.

   Трябва да отбележа че много удачно бях подбрал времето за сценката. Имаше много посетители които осъдително поглеждаха мениджъра на сервиза и и ми съчувстваха. Те разбираха, че на моето място може да се окаже всеки един от тях. От тълпата се чуха реплики на одобрение. И изведнъж един малък такъв чичко в скъп костюм просто ме уби със думите си: “Между другото аз съм адвокат, мога да ви помогна да ги осъдите за 1000 долара плюс морален ущърб”. С тези думи той уби не само мене но и мениджъра. Който след като ми подари една голяма усмивка отиде да извика супервайзера, все пак той е по-голям началник.

   Супервайзерът се оказа просто душа човек! Той още в движение ми предложи да поправят всичко безплатно а аз да си платя само новото масло което ще ми налеят. Ха! Аз пак влязох в ролята си и се сопнах, че за маслото вече съм си платил. Нещо ми стана съвестно и след минута се съгласих да платя за маслото 6 долара, за да нямат проблеми със счетоводството. Даже ми дадоха и безплатен билет за метрото (и досега си го пазя като сувенир). Само чичото адвокат неодобрително кимаше с глава, е, минаха  те момче! Но, честно казано на такъв успех даже и не бях разчитал!

   Всичко беше готово след около 45 минути, което за  Америка е немислимо, то само при смяната на масло минават три часа! Отивам да си взема колата. Говорят ми, че ми се е развалил oil switch (така и не разбрах какво е това и до сега) и че  въобще те нямат вина за това. Наивници, аз ли не знам че нямат вина. Току що си бях отворил устата за втората част от театъра и гледам идва супервайзера и ми носи фактурата. В сметката стои  сумата от 150 долара. При това така красиво беше зачертана и отгоре написано от ръката на висшестоящият началник: “Безплатно по много причини”! Заплатил 6 долара за маслото, аз им помахах с ръка и на първа космическа скорост, докато още не са размислили изчезнах от сервиза на Мазда.

   Сега ме преследва натрапчивата  идея: всеки месец да ходя до сервиза на Мазда и да подменям за по долар два някоя и друга част. Само да имах повод щях да поискам и двигателя да ми подменят

История №3.5 “Монголският Уиндоус”

   След два месеца пребиваване в САЩ ми дойдоха мисли, че съвсем съм се затъжил за Куак и Стар Крафт. На работата много не може да поиграеш, пък и компютрите им са доста слабички. По този начин, покупката на  домашен компютър беше предрешена…

   Първо започнах да събирам информация, и по-конкретно – ценови листи. И за мое очудване, стигнах до извода, че американците са много нелогични хора. Ако купуваш  компютър  на части (дъно, процесор, памет и т.н.) то това струва, примерно, 700 долара, а ако купиш същият компютър, но събран и в магазина, то цената му  пада до 500. Странно? Така и аз  реших. След известно време, търсейки в интернете и в местните вестници открих фирма, търгуваща с достатъчно евтини компютри. Както се досещате, в скоро време я посетих .

   Фирмата се оказа достатъчно солидна. Почерпиха ме с кафе от автомата, разположиха ме в кресло и ми „привързаха” персонален мениджър. И вече след половин час бяхме  подготовили примерна спецификация на моя бъдещ компютър и определихме цената. Стискайки си ръцете мениджърът ми даде да подпиша окончателния договор. Може би се досещате, че  най-интересното започва сега. Окончателната цена беше със 140 долара повече от тази за която се договорихме.

   “????” – попитах аз. На което ми поясниха, че това е  цена за програмното обезпечение на компютъра, а именно - Уиндоус и Майкрософт Офис.

   “!!!!!!!”- възразих аз. Да плащам 140 „президента” за това, че у нас в чекмеджето ми се търкалят  на минимум  5 инсталационни диска не влизаше в моите планове. Като цяло със жестове,с някои недобри думи или просто с нееднократно повдигане на брада им дадох да разберат, че не желая да си товаря диска на компютъра с гореспоменатите продукти. Те ме гледаха като душевно болен и продължиха много настойчиво, а главното с усмивка да ми обясняват, че без Уиндоус моят компютър няма да работи. Аз на свой ред им дадох да разберат, че познавам компютрите малко по-добре от всички тях взети заедно и просто не искам да го купувам този Уиндоус. Когато им споменах, че се каня да си слагам Линукс ми заявиха, че са чели някъде за такава система и без съмнение мога да си я поставя, но Уиндоус все едно трябва да си купя. След половин час викове, взаимни обвинения и откровени лъжи, честно ми казаха, че те не могат да ми продадат компютър без инсталиран Уиндоус, АКО ТОЙ УДОВЛЕТВОЛЯВА НУЖДИТЕ МИ. Обърнахте ли внимание на фразата след запетаята? Моята идея беше проста. Да им поставя такива изисквания, които те да не могат да ми изпълнят и с чиста съвест да се откажа от Уиндоуса.

   Започнах отдалеко. Намекнах им, че съм украинец и питах за украинска версия на Windows. В отговор на което се съгласиха да ми поставят руската версия и ми покозаха документ от Маикрософт за това, че тази версия се разпространява на територията на всичките бивши съветски социалистически републики и удовлетворява нуждите на живущите там потребители.  Трябваше да действам малко по-твърдо и нагло. Споменах им, че се занимавам и с изучаването на китайски език. И настоях, че ми е необходима китайската версия на Windows. “Няма проблеми – увери ме мениджъра - ето стандартната китайска версия на Windows, а това е и диск с пач за мандариновия диалект”. Аз полека взех да се паникьосвам.

   И тук ме осени ИДЕЯТА! Без да обяснявам причините им заявих, че на  100% ще ме задоволи само монголската версия на  знаменитата операционна система. Боже, как се разтичаха. Зазвъняха на дилъри, даже подозирам, че и в офиса на Маикрософт са звънели, но всичко беше напразно: монголски Windows НЯМАХА!

   Епилог

   Компютър все пак не успяха да ми продадат. Изпратиха запитване за наличие на такава версия и сигурно и досега чакат отговора ...

   А първият си компютър купих в обкновен универсален магазин на разпродажба  два пъти по–евтино околкото в гореуказаната фирма. Така станах и собственик (за първи път в живота си) на лицензионното програмно обезпечение на фирмата Маикрософт.

ИСТОРИЯ 3.6 “Защо начинаещите терористи не трябва да използват

 CD-ROM ”

    Прибрах се за Нова Година вкъщи, в Киев. Но както винаги дойде време за връщане. Летя. Планът на полета е прост, Киев - Франкфурт - Вашингтон. Разликата между пристигането във Франкфурт и отлитането за Вашингтон - час и нещо. Нищо, мисля си, ще успеем. Е, почти успяхме. Самолетът закъсня с излитането половин час и  когато кацнахме във Франкфурт до излитането на самолета за Вашингтон оставаха само 35 минути. Бягам аз с всички сили към указания сектор и мисля: Само да успея, само да успея. И на моя път застава секюрити-контрол, където всички преминаващи от един терминал на друг ги проверяват за оръжие, взрив и др.  Защо го правят това не знам. Нали на изхода на летището правят проверка, а аз току що идвам от друг самолет…

    Зрав един такъв бюргер взима от мене раницата ми и я слага на рентгена. Нещо там не му харесва и ме кара да я отворя. Изважда моя изключен GSM - моли ме да го включа. Включвам - мобилният пищи, показва нещо по екрана – селянинът доволен - прибирам си телефона. Продължава да рови из чантата и се докопва до моя електронен бележник - отново ме моли да го пусна. Включвам, той го гледа  - всичко е ок. И тук започва най интересното. Изважда моя грижливо опакован записващ CD-ROM, който си извадих от моя домашен компютър в Киев

- Моля включете го. Тук ви препоръчвам да направим пауза от 10 секунди. Минаха ли? Не? Повтарям, помоли ме да го включа - CD-ROM-а. Не? Ок, пояснявам, че за да се включи CD-ROM трябва да го поставим в компютъра, да го свържем към вътрешното захранване на компютъра, IDE шлейфа да свържем и т.н. Като цяло работа за половин час ако имате в наличие компютър наблизо.

     Аз му обяснявам, че CD-ROM-а никак не може да работи самостоятелно, че той е компонент към компютъра. А той ме пита за какво ще го ползвам. За четене на компакт дискове. Той ми показа един портативен плейър на свой колега Sony Walkman и ми казва че и това е CD, а работи и то на батерии, следователно и моя CD-ROM трябва да може така. Така че младежо не увъртай, а включвай и ми се махай от главата, че се събра голяма опашка след тебе.

   До моя полет остават около 26 минути. Почвам да нервнича и да се пеня. Бюргерът заплаши, че ще ме свали от самолета въобще Положението спаси някакъв стар чичко, стоящ назад в опашката. Както се оказа  разбираше малко от компютри и на чист немски (подозирам, че му беше роден език) обясни на бюргера ситуацията. Той недоволно изсумтя и ме пусна като предварително преснима паспорта ми и ме предупреди, че ако на борда нещо се взриви, аз ще съм отговорен за това. За полета разбира се успях все пак, макар и със малко закъснение.

   Изводът: ако сте начинаещ терорист, никога се слагайте взрив в СD-ROM, веднага ще ви засекат.

ИСТОРИЯ 3.7  “Как купих вторият си  компютър”

Внимание: Историята е за хора които поне малко разбират от компютри, останалите  може с чиста  съвест да  пропуснат  тази глава.

   За някои мои познати не е тайна с какво въодушевление донесох от Киев своята видеокарта “ГеФорс”. Мислех си, че  поставяйки я на своя нов „Селерон”  ще заживея като нов човек! Все едно ... всичко се оказа не така лесно. Пристигайки в квартирата и отваряйки кутията на компютъра, аз останах  меко казано очуден. Слот на дънната платка просто нямаше. Тоест, въобще не е и имало. Даже следа или намек за слот. Нямаше също и куплунзи за паметта. Аз бях в шок! Пред очите ми се разрушиха  представите ми за световната компютърна техника, като си мислех, че такова нещо просто не може да съществува!

   Както се полага в такива ситуации, когато нищо повече не помага, аз отворих книжката с инструкции към моето PC. Да ... оказа се, че и видеокартата, и паметта били вградени в дънната платка. Е, нищо, помислих си аз. Ще купя нормална платка, ще поставя там своя Гефорс, и памет ще купя и всичко ще е ОК. Тръгнах да търся дънна платка, а в главата ми  се въртят такива сладки названия като A-Bit, Chaintech и други. Първо на моя път се изпречи известния и огромен магазин за електроника Бест Бей. Разочарованието ми беше толкова огромно, както и самият магазин. Там имаше всичко, даже 15 вида салфетки за почистване на клавиатура, но такова нещо като дънни платки, уви, нямаше. Глупост някаква, си помислих и отидох в друг известен магазин Офис Депот. Там на въпросът ми за дънна платка ме помолиха да уточня какво е това.

   Разлиствайки Жълтите страници, намерих най-известният и най-голям магазин, посветен изключително на компютрите “Компютър Центр”. А то, между другото, на километър извън града. Пристигам аз там и веднага задавам контролния въпрос: “Дънни имате ли?”. Но този път в магазина вече знаеха какво е това и с пръст  ми показаха къде трябва да търся. На рафта самотно лежаха три дъна от непознати  китайски фирми на базата на  чипсета ВИА. Нямаше накъде, избрах според мен най-подходящото изделие  на китайската промишленост и се прибрах. Разочарованието достигна своята най-висока точка, платката прекрасно подхождаше и на паметта, и на процесора, само че отворите за винтовете се намираха на съвсем друго място. Моето гневно телефонно обаждане в компанията И-Машинс, която се явяваше производител на моето РС, проясни ситуацията. Те гордо ми съобщиха новината, че техните компютри са съвместими само с техните платки. С доста труд овладях желанието си да изхвърля този компютър през прозореца и то само за това че живеех на първия етаж – все едно ... щеше да оцелее.

   Е какво пък, ще си търся нов компютър в сглобено състояние. Тръгнах отново по магазините. Впечатлението е недобро. Типичен пример: мощен Пентиум 3, 900 МХц, 128 Мег, но няма слот АGP, вместо него стои някаква гадост интегрирана  на дънната платка. Компютърът струва много, но те икономисали двадесетина долара за AGP слот, ужас. По поръчка да купиш компютър е почти невъзможно. А където е възможно е много, много скъпо  

    Най-лошо впечатление ми направиха продавачите в компютърните магазини. Влизам. Казвам им че търся Атлон. Продавачът започва да се суети, ходи от компютър на компютър и чете табелките. Започва да ми маха с ръка по едно време. Приближавам и питам: паметта колко е? Той бяга до другия край на магазина разглежда някакви справочници, гледа номерата на компютъра и някакви си означения. При това под компютъра стои табелка на която пише: “Athlon processor, 1Ghz, 128 RAM”. Стана ми много интересно. Той радостно ми заявява - 64 Мегабайта. Шокиран съм. А аз му показвам табелката. Той гледа и ме пита: “А какво е това RAM. Обяснявам му, че по принцип това е  Random Access Memory. Пита мене - купувача. Не издържах и нетактично го попитах каква му е заплатата. Оказа се нормална такава.

А новият компютър си го купих чрез интернет.  Получи се с около 20% по-евтино отколкото в нормалните магазини. Сериозно! Само трябва да изберете подходящият момент и да не се поддавате на рекламните трикове. 

© Симоненко К.В., 2000-2003. Украйна, Киев